Джуд Деверо
От любопитство
ПЪРВА ГЛАВА
— Не вярвам в чудеса — заяви Карън и погледна приятелката си.
Слънцето огря безупречно чистото лице на Карън. Дори и без грим беше много красива — като че ли тази жена беше направила зашеметяваща кариера като модел. Имаше перфектна кожа, високи скули и смарагдови очи.
— Няма такова нещо — отвърна Ан. Търпението й почти бе изчерпано. Двете бяха пълна противоположност: Ан бе брюнетка, Карън — блондинка, Ан бе с няколко сантиметра по-ниска и с по-заоблени форми. — Единственото, което искам да ти кажа, е, че няма да ти стане нищо, ако отидеш на коледното тържество в клуба. Какво чудно намираш в това безобидно предложение?
— Напротив, твърдиш, че там ще срещна чудесен мъж и ще се омъжа отново — поправи я Карън, която все още не можеше да преодолее ужаса от автомобилната катастрофа, която отне любящия й съпруг.
— Добре де, сърди ми се колкото искаш.
— Извинявай.
Ан погледна Карън — все още бе много красива, както когато бе по-млада и мъжете въздишаха по нея. Не искаше да го признае, но малко й завиждаше за външния вид. Сега Карън бе с разпусната коса, нямаше и следа от грим по лицето и с бледата си кожа можеше да мине за някоя ученичка. Вместо елегантните дрехи, с които се обличаше преди, бе навлякла стар пуловер, който бе принадлежал на починалия й съпруг Рей.
— Ти беше най-красивото момиче в клуба — припомни си замечтано Ан. — Сякаш бе вчера — двамата с Рей танцувахте на Коледа. Помниш ли червената си рокля — бе толкова консервативна, единственото, което се виждаше от теб, бе главата ти. Ала как танцувахте двамата — виж, това беше съвсем друго. Имаш крака, по които се прехласват всички мъже. Всички мъже в Денвър! Е, без моя Чарли, естествено.
Карън бегло се усмихна.
— Ключовите думи са „момиче“ и „Рей“. И двете са минало.
— Не мога да повярвам! — проплака Ан. — Все едно слушам деветдесетгодишна старица, която е с единия крак в гроба. Ти си на трийсет, Карън. Светът не се е свършил. Аз навърших трийсет и пет тази година, но възрастта въобще не ме притеснява. — С тези думи Ан се изправи с ръка на кръста и се заклатушка към мивката, за да налее още билков чай. Тя беше в толкова напреднала бременност, че едва успя да стигне чайника.
— Едно на нула — каза Карън. — Но независимо на колко години съм, нищо не може да върне Рей. — Говореше с такова уважение, сякаш споменаваше самия Господ.
Ан въздъхна. Тази тема бяха обсъждали безброй пъти.
— Рей ми беше брат и аз го обичах много, но, Карън, той е мъртъв. От две години. Време е да продължиш да живееш.
— Ти не разбираш колко близки бяхме с Рей. Ние бяхме…
Лицето на Ан излъчваше състрадание, тя стана и прегърна Карън.
— Знам, че беше всичко за теб, но ти можеш да направиш един мъж щастлив. Някого, който е жив.
— Не! — извика силно Карън. — Нито един мъж на този свят не може да замести Рей и аз нямам намерение да позволя на някого дори да се опита. — Тя рязко стана и отиде до прозореца. — Никой не ме разбира. Двамата с Рей бяхме повече от съпруг и съпруга, ние бяхме приятели, партньори във всичко. Бяхме едно цяло, споделяхме си всичко — от работата до цвета на чорапите му. Караше ме да се чувствам пълноценна. Разбираш ли ме сега? Всички останали, които познавам, очакват жената да седи като кукла и да не прави нищо. В мига, в който си кажеш мнението, викат сервитьора за сметката.
Ан не можеше да спори с Карън, тъй като бе видяла със собствените си очи какъв прекрасен брак имаха Карън и Рей. Ала вече й бе омръзнало да гледа как любимата й снаха се крие от външния свят. Сега не бе моментът да й казва, че едва ли ще открие и наполовина толкова добър като Рей.
— Добре — каза Ан, — повече няма да те занимавам с глупавите си съвети. Щом се обричаш на такъв живот, Карън, все едно са те погребали с него. — След кратко колебание настойчиво погледна приятелката си. — Защо не ми разкажеш за тази твоя работа. — Тонът й показваше мнението й за секретарската й длъжност.
Карън се извърна от прозореца и се засмя.
— Ан, никога не мога да се разбера с теб. Първо, не одобряваш факта, че обичам съпруга си, и второ, не харесваш работата ми.
— Под съд ли ще ме дадеш?
— Мисля, че заслужаваш много повече. Не можеш да бъдеш вечната вдовица и да се отегчаваш до смърт с машинописа.
Карън знаеше, че тя не изпитва никаква враждебност към нея и я смяташе за най-добрата във всяко едно отношение, без значение, че бяха роднини.
— Работата ми не е лоша — рече и седна отново на масата. — Всички са много добри с мене.
— Леле, Боже, наистина ли? Каква скука!
Карън се засмя.
— Само малко.