— Моля — рече той високомерно.
— Така казвах винаги, когато пазарувахме със съпруга ми. Той отказваше да взима участие в купуването на подаръците, затова само носеше всички торбички, които му подавах. И аз го наричах моя добър слон.
Като че ли Мак обмисляше думите й за известно време, след което тържествено вдигна дясната си ръка, стисна юмрука си и бицепсите му се очертаха под пуловера.
— Ще нося всичко, което успееш да натовариш върху мен.
Карън се засмя.
— Ще проверим тая работа. Между другото, като стана дума, че „ние“ ще пазаруваме, кой ще плаща за подаръците?
— Аз — въздъхна той, сякаш винаги бе плащал и най-малката й прищявка.
— Чудесно — рече тя и тръгна към „Нортстръмс“. — По мой вкус, с твои пари.
— Само ми дай един фъстък и ще съм доволен — рече той зад нея.
След три часа Карън бе на ръба на силите си, но ликуваше. Напълно бе забравила усещането да пазаруваш с мъж. Той никога няма да губи време, за да обмисля какво да предпочете. Или казва „това“, или „какво значение има“. А когато трябваше да даде мнението си за избор на подарък, едва ли бе в състояние да го направи, щом минаваше покрай музикалния магазин. Главата му бучеше. Карън два пъти го хвана да почива, седнал на пейките, заобиколен от покупките, докато тя пазаруваше сапуни, лосиони, кошнички с плодове и сирена. Едва успя да го изкара от магазина „Ранд Макноли“, откъдето купи страхотна компютърна игра — пъзел на Емпайър Стейт Билдинг. Посетиха и деветте магазина за играчки и пазаруваха от всичките, купиха толкова подаръци, че Карън се съмняваше, че ще има на кого да ги подаряват.
— Включен ли е обяд в пазаруването? — попита той, след като излязоха от последния магазин за играчки.
— Сигурен ли си, че си гладен? Мисля, че забравихме една количка в последния магазин. Искаш ли да се върнеш да я вземеш?
— Искам храна, жено! — изпъшка той и се насочи към кафе „Нортстръмс“, където си поръчаха обяда, взеха напитките си и намериха места, където Мак можеше да остави всичките покупки. Той така и не позволи на Карън да носи нищо.
— Ти си добро слонче — похвали го тя, когато седнаха. Усмивката й бе ослепителна.
След като се настаниха удобно, Мак я погледна.
— И така, завърши ли плана за универсалния магазин „Лоусънс“?
Карън бе в страхотно настроение, за да лъже:
— Няма нужда да ме покровителстваш. Също така не си задължен да слушаш глупавите ми идеи. Въпреки че днес се забавлявахме страхотно и двамата знаем, че щом се върнем в Денвър, ще се сложи край на всичко това. Ти си шефът, а аз съм само машинописка.
— Само машинописка, така ли? — попита той, вдигна вежда и извади от джоба на ризата си няколко сгънати факса.
— Ти, съпругът ти и Стенли Томпсън сте били шест години собственици на „Томпсънс Хардуер“. Като благодарение на теб и на съпруга ти магазинът е работил успешно. Стенли Томпсън е бил само бреме за вас. — Мак продължи, а Карън го гледаше изумена. — След като сте се оженили, Рей е работил на две места, докато ти си се занимавала с машинопис у дома. Двамата сте пестели всеки цент, за да изкупите половината от „Томпсънс Хардуер“ и сте изправили бизнеса на крака. Рей е разбирал от техника, ти — от всичко останало. Ти си рекламирала магазина така, че да привлечеш повече клиенти, и си боравила с парите, като си казвала на Рей с колко разполага и какво може да си позволи. Било е твоя идея да разширите магазина и да построите център с малка градина, като привлечете повече жени. Оказва се, че те ви носят повече печалба. След смъртта на Рей ти разбираш, че единственият начин, по който Томпсън е бил склонен да продава, е било при условието, че при смъртта на Рей той ще получи частта си обратно за петдесет хиляди.
— Беше напълно справедливо, когато сключихме сделката — защити се Карън, тъй като Мак си мислеше, че договорът, който е подписал Рей, не е добър.
— Да, по време на покупката половината от магазина е струвала едва трийсет хиляди, но когато съпругът ти катастрофирал, вие сте развили бизнеса толкова добре, че тази половина е струвала цяло състояние, много повече от петдесет хилядарки.
— Можех да остана в бизнеса като пълноправен партньор — добави Карън мило.
— Ако споделяш леглото на Стенли Томпсън?
— Значи и ти си вреш носа в чуждите работи, така ли?
— Просто бях любопитен — намигна й той. Миг по-късно храната им бе сервирана. Когато сервитьорката си тръгна, Мак добави: — Иска ти се да ми кажеш за идеите си за магазина, нали?
— Всъщност не ми остана много време да мисля, имам само няколко идеи — обясняваше Карън, докато си играеше със сламката в чашата си.
Мак се изсмя и й подаде химикалка и салфетка.