Погледа я известно време, после с дяволита усмивка извади черен маркер от чантата си и преправи написаното на „Изхвърлен зад борда“.
За пръв път този ден се усмихна доволно и излезе от тоалетната. Беше в толкова добро настроение, че не осъзна как се качи в асансьора, пълен с нейни колеги, и се озова на грандиозното коледно тържество на Тагърт.
Цял етаж от сградата, чийто собственик бе Тагърт, бе специално пригоден за конференции и срещи. Вместо да бъде разделен на приблизително еднакви по големина кабинети, етажът приличаше на разкошна и прекрасна уютна къща. Бе достатъчно просторно и не липсваха луксозни аксесоари като японски възглавнички, камъни с орнаменти и всичко, за което можеш да се сетиш. По-начетените можеха да се насладят на библиотека от орехово дърво с няколко хиляди тома в красиви подвързии. Имаше кухня с майстор-готвачи, както и втора кухня за всеки изявил желание да изпита собствените си умения. Имаше и огромна празна стая. В момента в нея бе поставена голямата елха, накичена с половин тон бели и сребърни играчки. Служителите погледнаха с възхищение коледното дърво, което всяка година се украсяваше от някоя изгряваща звезда дизайнер, все по-различно, все по-красиво. Елхата щеше да е тема на разговор няколко седмици.
Карън повече хареса елхата в детския кът. Нямаше и метър и половина, така че децата можеха да достигат върха й и бе украсена с ръчно изработени играчки, хартиени гирлянди и нанизани пуканки.
Карън се опита да си проправи път към детското тържество. Спряха я трима мъже от счетоводството, които бяха пийнали и носеха на главите си смешни хартиени шапки. Опитаха се да я склонят да ги придружи, но после се опомниха, познаха я и се отдръпнаха. Много отдавна беше научила мъжете в компанията да я подминават, когато има работа или пък при по-неофициални срещи като тази.
— Извинете — промърмориха и се отдръпнаха.
Беше пълно с деца, всички членове на семейство Тагърт бяха в тази стая.
— Каквото и да говорим за семейство Тагърт, очевидно се плодят като зайци — беше казала госпожа Джонсън веднъж, при което всички с изключение на Карън се засмяха.
Бяха чудесна компания, призна на себе си тя. Само защото не харесваше Макалистър, не означаваше, че трябва да ненавижда и останалите членове на семейство Тагърт.
Те винаги бяха любезни с всекиго, въпреки че не споделяха много, но като се имаше предвид колко голяма е фамилията, едва ли им оставаше време за околните. Като гледаше бъркотията в детската стая за игра, на Карън всички й се виждаха двойни. Близнаците при семейство Тагърт бяха често срещано явление. Имаше възрастни близнаци, бебета близначета, като че ли всички бяха клонирани.
И никой освен Карън не можеше да ги различи. Мак имаше братя близнаци, които имаха кабинети в тази сграда и когато някой от тях ги посетеше, неминуемо се задаваше въпросът: „Вие кой бяхте?“
Някой сложи чаша в ръката й.
— Отпусни се, сладурче.
Тя безмълвно отпи. Беше прекарала почти цялата нощ до леглото на Ан, не беше яла от вчера и знаеше, че не бива да пие.
Като стоеше в коридора към детската стая, й се струваше, че през целия си живот не бе виждала толкова деца — пеленачета, пълзящи немирници, прохождащи, две с книги в ръце, друго дъвчеше молив, прекрасно малко момиченце с плитки, проснало се по гръб, две удивително еднакви и красиви момченца, които си играеха с еднакви камиончета.
— Карън, ти си мазохистка — прошепна на себе си. Обърна се рязко и тръгна бързо към асансьора. Кабината беше празна. Влезе вътре и се почувства безкрайно самотна. Имаше намерение да прекара Коледа е Ан и Чарли, но сега след раждането на бебето тя щеше да е излишна.
Отби се в канцеларията. Започна да събира вещите си, за да се прибере вкъщи, но изведнъж реши да довърши още две писма. Не бяха спешни, но предпочете да не ги отлага.
След два часа бе свършила всичко, оставено на бюрото й, както и три писма на другите секретарки.
Протегна се доволно, взе личната кореспонденция на Тагърт — едно от писмата бе във връзка с някаква земя в Токио, която купуваше, а другото до братовчед му — и тръгна по коридора към кабинета на Тагърт. Почука както винаги, но осъзна, че на етажа няма жива душа, и отвори вратата. Странно бе да е в покоите на господин Тагърт, без да се натъкне на госпожица Гришам. Тя приличаше на кръвожаден лъв, охраняващ светилището. Бдеше над Тагърт и не позволяваше на никого от простолюдието да се срещне с него.