Книгите на Мигел Анхел Астуриас, Алехо Карпентиер и Хорхе Луис Борхес, на Габриел Гарсия Маркес и Марио Варгас Льоса, на Хуан Рулфо и Карлос Фуеитес, на Хуан Карлос Онети и Хулио Кортасар, на Аугусто Роа Бастос и Марио Бенедети предизвикаха толкова нашумелия „бум“, превзеха европейските пазари и буквално взривиха съзнанието на уморения от отчуждението, от самосъзерцанието и естетските мисловни конструкции европеец. С какво привлякоха вниманието и нашата признателност произведенията на големите латиноамериканци? Преди всичко те са необикновени и жизнени, заредени с енергията на словото и на здрави, силни люде; без да са постулативни и дидактични, латиноамериканските разкази, повести и романи са изстрадано оптимистични. Творчеството на тези неизвестни допреди две десетилетия мъже върна на литературата карнавала, шума и блясъка на улиците, оживлението и мириса на тълпата, величието на пейзажа, възкреси някои дребни на пръв поглед страсти, които изграждат човешкото битие. Заговори се за бароков стил на изображението. Но бароковата култура е надменна и външна, тя е в повтарящите се винетки на отчуждената преситеност, в студенината на пищността, във възторга на едно въображение, което не се стреми към предмета и дълбочината на идеята, а към тяхната украса, в надеждата, че натрупването на нещо съвършено може да породи прекрасното. Барокът е безпомощен пред величието на съмнението, а точно съмнението във всяка форма, във всяко събитие, предчувствие или изживяване характеризира „магическия реализъм“. Защото също като експресионизма в живописта, този метод разрушава натурата, за да я изгради отново с вече променени възможности на въздействие.
Ще си позволя едно отклонение, моля читателят да ми прости. Споменах, че Западна Европа бе зашеметена и изненадана от невиждания разцвет на латиноамериканската проза, но бих искал да уточня — тъкмо западноевропейският роман бе в постоянен упадък, въртеше се в кръга на омръзналото ни безсмислие и отчуждение, самоизяждаше са като змия, захапала опашката си. По същото време българската белетристика (цялата ни литература) изживяваше възход. Нима е трудно да се открият елементи на „магически реализъм“ в разказите на Николай Хайтов и Йордан Радичков, в „Цената на златото“ на Генчо Стоев или във „Време разделно“ на Антон Дончев? Българският читател бе психологически, пък и социално подготвен да приеме от „прима виста“ този засиял метод не само поради родеещия се с латиноамериканеца южен темперамент, но и защото той вече бе срещал образци (при това с висока духовна енергия) на „магическа“ литература.
Преди да премина към чудото на една необикновена любов, която Габриел Гарсия Маркес описа в последната си засега книга „Любов по време на холера“, ще си позволя да споделя някои лични впечатления от неговото творчество. Маркес е роден в Аракатака. В близост до това село се е намирал чифликът Макондо, с чието име свързваме голяма част от света на писателя. Колкото и призрачно, невероятно, неуловимо променящо се да е Макондо в „Сто години самота“, колкото и да ни напомня измислената от Фокнър Йокнапатофа, все пак то има своите корени в реалността. В Аракатака наистина е господствувала банановата компания „Юнайтед фрут къмпани“, изграждаща наред с несекващите, безсмислени войни социалната тъкан на романа „Сто години самота“. Дядото и бабата на; писателя били най-знаменитото семейство в Аракатака, те притежавали най-личния дом и атмосферата на къщата, на човешките отношения в нея дава плът на много от произведенията му. Нещо повече, дядото на Маркес, Николас Маркес, е бил ветеран от войната на Хилядата дни, живял е в Риоача, но там убил човек. Когато близките на убития направили живота му невъзможен, той се преместил със семейството си в Аракатака. Ала точно така започва и романът „Сто години самота“. Хосе Аркадио Буендия пробожда с копие Пруденсио Агилар и това е основната причина той да се изсели с няколко фамилии, да премине невероятния път на изпитание, да основе митичното Макондо. В интервю пред мадридския вестник „Паис“, анализирайки причината, изначалната енергия, която го е вдъхновила да напише „Любов по време на холера“, Маркес казва: „Що се отнася до баща ми, всичко е строго исторически точно. Любовта на майка му и баща ми. Почти дума по дума. В известен смисъл това е началната точка на романа. Техният брак винаги ми е правил впечатление. Любовта им сякаш е вечна.“ Изброявам тези любопитни подробности, защото, колкото и да ни се струват измислени и плод на едно силно въображение, колкото и да ни изглежда, че книгите на Маркес сякаш са „диктувани“ от някакво божествено провидение, тяхната основа, смисъл и изобразителна мощ се коренят в реалността, в социалната и психологическа действителност, характерни за Карибието.