Малко е да се каже, че героите на Маркес са странни, по-важното според мен е, че те винаги са обхванати от земетръсна, всепроникваща и всепоглъщаща страст. В това отношение Маркес може да бъде сравнен с Балзак или ако си представим литературата на двадесети век, с Уилям Фокнър. Но докато страстта у Фокнъровите герои е повод да се преодолее нещо невъзможно, за да се оцелее, ако тя е богато психологически мотивирана, при Маркес човешката страст е необяснима, ето защо се превръща в съдба. Единственото, което вълнува героя от „Няма кой да пише на полковника“, е величието на неговото несломимо достойнство. Това е чудесен разказ за несломимостта на човешкото достойнство, което се възправя над старостта и томителната бедност, дори над болката по убития син. Невероятна е страстта на Хосе Аркадио Буендия („Сто години самота“) към познанието, всесилна е страстта на сина му, полковник Аурелиано Буендия, към ужаса, отвратата и безсмислието на несекващите войни, девствеността на Амаранта по някакъв особен начин се превръща в нейна непроменима страст, Урсула, която преживява стоте години самота на своя род, се опива от страстта си да присъствува. В „Есента на патриарха“ с просмукващ се ужас Маркес рисува страстта на една ненаситна, грозна, разплута в себе си власт. Любовта на Флорентино Ариса от „Любов по време на холера“ е всепоглъщаща страст, която не само осмисля живота на героя, но сякаш прави съществуването му възможно, сама по себе си става живот. Така страсти и герои в творчеството на Маркес се отъждествяват и сложно взаимодопълват — войната се превръща в човек, властта се превръща в човек, любовта се превръща в човек.
Усещането за магичност у Маркес идва не само от богатата и причудлива образна система, от умението му да осъзнава действителността като видение, от това, че позволява на героите си да летят, да присъствуват в атмосферата на най-различни чудеса, да оцеляват при най-невероятни обстоятелства. Описвайки реални събития, спазвайки точно историческата и социална хронология на потеклото, писателят въвежда героите си във великолепието на някакво необозримо безвремие. Силните, властни и безизходни дъждове постепенно прерастват в природно безвремие, упоритото, несекващо пълзене на мравките се напластява в психологическо безвремие, разрухата на къщата или всемогъщата, разкапана власт на един диктатор се вливат в пространството на безвремието. Дори любовта в последната книга на Маркес сякаш няма начало и край, сякаш не е започнала и затова никога няма да свърши. Точно в умението да примири конкретния исторически факт с безбрежието на едно „магическо“ време аз намирам съвършенството на неговата проза.
Едва ли има писател, който толкова често употребява думата „самота“ настоява на понятието „самота“. Нещо повече, Маркес озаглави най-добрата си книга „Сто години самота“. В западноевропейската литература словото „самота“ е ключ към безформеното и всесилно отчуждение. Самотният човек е уплашен, смален, лишен от връзки с действителността, потиснат е от неясни страхове, пълзи по ръба на отчаянието. За Маркес самотата е безпорядък, величествен източник на духовна енергия, хаос на надеждите и мечтите, самотата е оная непредставима страна, в която може да се случи всичко, да се случи дори реалното, близкото, всекидневното. Най-сетне самотата е повторение, кръгът, който в живота ни изглежда права линия, а всъщност очертава затвора на човешкото ни битие. Когато премине през словесното пространство на романа „Любов по време на холера“, читателят ще забележи, че колкото по-самотен е Флорентино Ариса, толкова чувството му става по-могъщо, енергията му да оцелее се усилва, той трябва да издържи напора на старостта, за да превърне мечтата си в реалност.