Като лек и постоянен мирис в творчеството на Маркес се прокрадва идеята за смъртта, едно самотно познание, към което е посягал всеки писател. Дълбоко в себе си вярвам, че смъртта е преди всичко морал и равенство, защото умират и щастливият, и нещастният, умният и глупакът, жертвата, но и нейният палач. Маркес сякаш не забелязва смъртта или по-точно не я възприема като страдание, не го занимава психологията на болката. Смъртта в неговите произведения просто поддържа и запазва уникалното в човека, тя е оная постоянно съществуваща в живота ни обективност, която ни превръща в личности, в неповторими същества. Големите бдения пред пищните покрови при Маркес са по-скоро украса на смъртта, отколкото повод за мрачни размишления и наранена човешка душевност. Сякаш постепенно писателят иска да ни внуши, че всъщност смъртта е друга, непобедима и неразгадаема форма на живота.
Маркес споделя, че докато е работил над романа „Любов по време на холера“, специално е препрочел френските класици от деветнадесети век, защото е съзнавал непостижимото им майсторство да описват психологията на любовта, да познават изтънко „техниката“ на това всепроникващо човешко чувство. В споменатото интервю пред вестник „Пане“ писателят казва: „Опитах се да пиша, както се е писало през деветнадесети век, сякаш романът е писан през деветнадесети век. Но след това се разсеях и много неща вече не са от този период.“ В този смисъл „Любов по време на холера“ е „най-литературната“ книга на Маркес, в нея съществува фантастичното, богато присъствува магическото, но те са някак потиснати, притаени във влечението на писателя да разкаже една чисто любовна история.
Романът е изграден върху сложните перипетии, които ни предлага любовният триъгълник. Блед, измъчен, неодарен с нищо юноша, облечен в смешни погребални дрехи, Флорентино Ариса сякаш е роден, за да изстрада своята непосилна любов. Той не притежава никакви особени качества освен търпението и страстта си да обича, страст, която е дотолкова съдбовна, че се превръща в единствен смисъл на скучния му и неуютен живот. Разрушителната му и несекваща любов към Фермина Даса е споделена от девойката в младостта им, ала в миг на озарение след дългата им и „лечителна“ раздяла Фермина долавя реалния образ на своя възлюбен, проумява цялата несъстоятелност на своето чувство, което сякаш е било отправено към друг.
В този момент на решение тя се запознава с енергичния и преуспяващ доктор Хувенал Урбино, който току-що се е завърнал от Париж в аристократичния си дом. Фермина Даса се омъжва за него, без да го обича, но след това между тях пламва любов, едно усещане на пълнота и щастие, което молецът на времето бавно разяжда в застиналата светлина на призрачния град. В дълголетния си и хармоничен семеен живот Фермина Даса намира смисъла на своето човешко достойнство. Достойнството е именно оная великолепна самота, която героинята ще носи като дреха до мига на повторната си среща с Флорентино Ариса, вече в тяхната неприветна старост.
Съдбата на Ариса е по-драматична. Обезличен от томителната любов, доведен до съвършенство от несподелената си страст, той ще получи длъжността телеграфист, ща пише и ще чете безкрайни любовни стихове, ще се издига в живота, докато стане богат наследник на своя всесилен вуйчо и директор на корабната компания. Социалното му преуспяване му е напълно чуждо, то има някакъв смисъл само по себе си, но му е нужно, за да се подготви да бъде достоен за срещата си с Фермина Даса. В миг на жестоко ясновидство Флорентино Ариса разбира, че единствено смъртта на доктор Хувенал Урбино може да му възвърне любимата. От този ден насетне той прави само едно — чака бездънно и с умение, чака с вдъхновение и болка, чака, без да бърза, тази спасителна за любовта му смърт. Единствената му утеха са нетрайните, повяхващи и мрачни любови, които не го спасяват от нищо и сякаш още повече усилват влечението му към Фермина Даса, към единствената и непостижимата. В любовните си увлечения Ариса всъщност съхранява изгарящото го чувство, той просто лекува всепоглъщащия си глад с постоянно пресищане.
През цялото пространство на романа като зловеща сянка присъствува ужасът от холерата, един жесток и двойствен символ на смъртта и на социалното разложение. Холерата сякаш бди над любовта на Флорентино Ариса. Когато вече в своята пределна старост, надхвърлили седемдесетте си години, Флорентино и Фермина се намират отново, преоткриват любовта си и я преживяват през величието на похабените си тела и човешкия си опит, те се впускат в отчаяно приключение, предприемат пътуване по реката с един от корабите на Ариса. В копнежа да защити самотата им, пълнотата на закъснялото щастие, Флорентино Ариса заповядва на капитана да развее над кораба жълтото знаме на холерата. Така изстраданото им сближение се превръща в нова самота: белязани от знака на холерата, те най-после постигат истинското единение, корабът ще се превърне в техен дом, в родина на любовта им. Откъснати завинаги от действителността, също като сянката на „Летящият холандец“ те ще пътуват до смъртта си по реката, ще отиват и ще се връщат, без да пристигат, осъществили своята невъзможна и в същото време непобедима любов. Във финала поне аз долавям нещо космично, защото с присъщото си майсторство, с усещането си за неуловимото Маркес събира и приравнява двете най-значими начала в живота — любовта и смъртта! Така една съвременна библия за любовта постига своето сияние.