Искаше да се самоубие и да сложи край на мъчението.
Приятелите му реагираха бурно и възмутено. Укориха го, че изобщо му е хрумнала подобна налудничава идея, но много скоро разбраха, че думите им не помагат. Точно обратното, те осъзнаха, че така засилват нещастието и депресията на приятеля си. Нападателният им тон бързо се превърна в успокоителен. Какво можеха да направят, за да му помогнат?
Несъмнено имаше нещо, което можеха да направят.
Продължиха да си говорят, скупчени около масата в ъгъла на бара, опитвайки заедно да измислят някакво решение за безизходното положение на Джон. По-късно, към полунощ, след като бяха говорили часове наред, един от тях събра смелост да изрече онова, което всички си мислеха. Бедната жена вече имаше смъртна присъда. Ако някой трябваше да умре, това бе неговата нещастна, многострадална жена.
Само тя.
По-късно никой от тях не можеше да си спомни кой бе направил предложението да я убият.
Следващите три петъчни следобеда все още обсъждаха тази възможност, но когато дискусията приключи и гласуваха, нямаше връщане назад. Решението, когато накрая го взеха, бе единодушно. Нямаше колебания, нямаше угризения у нито един от членовете на клуба.
Беше необратимо като петна от засъхнала кръв по бял килим.
Не се смятаха за чудовища и не признаваха, че правят това от алчност. Не, те просто бяха свръхамбициозни играчи, които се трудеха много и играеха безпощадно. Бяха готови да поемат рискове и плашеха хората край себе си с безспорното излъчване на власт, каквато притежаваха. Бяха известни като „жестоки“ играчи — определение, което ги ласкаеше. Но независимо от свойствената им арогантност и безочие, никой от тях нямаше куража да нарече плана им с истинското му име — убийство — така че всички го споменаваха като „събитието“.
Наистина имаха железни нерви, особено като се вземе предвид, че „Дулис“ се намираше само на една пресечка от полицейския участък на Осми район. Докато планираха това престъпление, бяха заобиколени от полицаи и детективи. В бара се отбиваха и агенти от ФБР, както и известни адвокати, които се надяваха да завържат полезни връзки. Полицаите и съдебните адвокати смятаха „Дулис“ за свой бар, но същото се отнасяше и за лекарите и стажантите от близката болница. Двете групи рядко се смесваха.
Четиримата от Клуба не вземаха ничия страна. Сядаха в ъгъла. Всички ги познаваха и поне докато не започнеха да пият сериозно, постоянно ги прекъсваха с поздрави — било колеги, било подмазвачи.
Наистина имаха здрави нерви, защото съвсем спокойно обсъждаха плана за убийството насред Ню Орлиънс.
Обсъждането никога не би стигнало толкова далече, ако не разполагаха с необходимите връзки. Мънк беше убивал за пари и със сигурност не би се поколебал да убие отново. Първи Далас съзря неговия потенциал и реши да се възползва от него, затова спаси Мънк от ръцете на правосъдието. Мънк си даваше сметка за дълга, който ще трябва да изплати. Той обеща на Далас, че ще направи всичко, абсолютно всичко, стига рисковете да са в границите на допустимото и цената да си струва. Като се оставеха настрана чувствата, техният убиец беше преди всичко бизнесмен.
Събраха се да обсъдят условията в един от любимите барове на Мънк — „Франкис“, който представляваше обикновена съборетина край междущатската магистрала, от другата страна на Метеър. В бара миришеше на тютюн, на печени фъстъци, чиито обелки клиентите пускаха на очукания дървен под, както и на развалена риба. Мънк се кълнеше, че във „Франкис“ правят най-добрите пържени скариди в целия Юг.
Той закъсня и не се извини за закъснението си. Зае мястото си, скръсти ръце върху масата и изброи своите условия, преди да приеме парите им. Мънк беше образован човек, което бе една от основните причини Далас да го спаси от смъртоносната инжекция. Трябваше им умен човек, а той отговаряше на това условие. Освен това изглеждаше доста впечатляващо, прекалено изтънчен и шокиращо любезен, като се има предвид, че бе професионален престъпник. Преди да го арестуват за убийство, досието на Мънк бе чисто. След като двамата с Далас сключиха споразумението, той успя да се изфука с доста богата автобиография, включваща подпалвачество, изнудване, рекет и убийства. Полицаите не знаеха за миналото му, разбира се, но имаха достатъчно доказателства да го осъдят за убийство — стига тези доказателства да не бяха своевременно загубени.
Първия път, когато Далас доведе Мънк в апартамента си, за да го запознае с останалите, той им направи незаличимо впечатление. Бяха очаквали да видят някой бабаит, а вместо това се срещаха с човек, когото почти биха могли да си представят като един от тях, професионалист с високи стандарти — докато не се вгледаха по-внимателно в очите му. Те бяха студени и безжизнени като на змиорка. Ако бе вярно, че очите са огледало на душата, то Мънк отдавна бе продал своята на дявола.