— Хайде да намерим майка ти — предложи Тео.
Елиът заекваше и говореше несвързано.
— Изобщо не трябваше… не исках да…
Тео съжали момчето от сърце. Прегърна го и го потупа по рамото.
— Всичко ще бъде наред. — Не беше обещание, беше молитва. — Не трябва да губиш надежда, Елиът.
Осъзна, че асансьорът не се движи. Протегна се и натисна бутона.
— Кажи ми какво се случи.
— Мама ми каза да не му купувам дартс. Каза, че е много малък и може да се нарани с тези остри стрелички, но Джон-Патрик много искаше да получи дартс за рождения ден, така че аз му купих. Мама много ми се ядоса. Трябваше да го върна… но не го направих. Закачих кръга на голямото дърво в предния двор. Закачих го ниско, за да е удобно за Джон-Патрик. Когато започна да се стъмва, му омръзна да играе и се качи на дървото, както обича да прави. Аз взех стреличките и започнах да ги хвърлям. Отдалечих се доста и ги хвърлях много силно.
Тео примигна. Знаеше какво ще последва. Елиът бе твърде разстроен, за да продължи. Вратите на асансьора се отвориха и Тео го издърпа да излезе.
Ноа стоеше облегнат на стената срещу асансьорите. Когато видя Елиът с Тео, той веднага тръгна по коридора, за да извика родителите на момчето.
— Джон-Патрик скочи от дървото точно когато бях хвърлил една стрела — изхлипа Елиът. — Улучих го в гърдите, може би в сърцето… Не знам, не заплака. Само погледна толкова изненадано. Аз извиках „не“ и се втурнах към него, защото знаех какво ще направи. Опита се да изтегли стреличката… но тя не излезе… само краят й се подаваше… и той затвори очи и падна на земята. Просто… се… строполи. Помислих, че е умрял. И татко видя как стана. Той тъкмо беше слязъл от пикапа и се качваше по стълбите. Джон-Патрик ще умре, нали? Знам, че ще умре.
Тео не знаеше какво да каже, за да успокои момчето. Прокашля се и каза решително:
— Хайде, ела. Да намерим майка ти.
На стената срещу асансьора имаше табелки с надписи. Хирургията беше наляво по един дълъг коридор. Ноа бе тръгнал надясно и Тео дръпна Елиът да върви с него. Ноа излезе от една отворена врата и направи път на Чери и Даръл, които се втурнаха към Тео.
Когато Елиът видя майка си, пусна Тео и изтича към нея. Тя го прегърна силно.
— Много съжалявам за Джон-Патрик — каза Тео на Даръл.
Бащата изглеждаше така, сякаш се бе състарил с десет години от предишната им среща.
— Знам, знам.
— Толкова е малък — изплака Чери.
— Но е силен — напомни й Даръл. — Ще издържи.
— Кога започна операцията? — попита Тео.
— Преди половин час.
— Някакви новини? Как протича?
Елиът бе застанал до майка си и я държеше за ръка. Чери изглеждаше вцепенена.
Даръл отговори на въпроса.
— Доктор Майк изпрати една сестра преди малко да ни каже, че всичко върви добре. Чу ли това, Елиът? Ти тъкмо слезе долу, когато сестрата дойде. Доктор Майк казала, че ангелът хранител на Джон-Патрик се е грижел за него, защото стреличката не успяла да засегне артерия. Сестрата предположи, че операцията ще продължи поне още час.
— Може да се наложи да му преливат кръв — каза Чери.
— Затова си мислехме да слезем долу в лабораторията и да дадем кръв — каза Даръл. — В случай че има нужда да преливат на Джон-Патрик.
— Няма да ти разрешат да дадеш кръв, Даръл — каза Чери. — Не и след като толкова скоро си бил опериран.
— Все пак ще попитам.
— И аз ще дам кръв — обади се Елиът. Той се отдръпна от майка си, изпъна се и изтри очи с опакото на дланите си.
— Къде са другите деца? — попита Тео.
— Долу в кафенето — обясни Чери. — Трябва да проверя как са. Хенри сигурно вече е кисел. Мина времето му за лягане, а аз не се сетих да взема одеалцето, с което заспива. — Тя заплака.
Даръл я прегърна през рамото.
— Хенри е добре. Жената на свещеника ще ги закара вкъщи и ще ги сложи да спят — обясни той на Тео. — Трябва да пристигнат всеки момент, така че хайде да тръгваме към лабораторията, Чери. Искам да се върнем, преди доктор Майк да е излязла.
Даръл беше напрегнат. Тео разбираше желанието на бащата да направи нещо, каквото и да е, за да помогне на детето си. Чакането би побъркало и самия Тео, а не можеше дори да си представи каква болка и тревога изпитваха родителите на Джон-Патрик.
— Може би един от нас трябва да остане тук — каза Чери, когато вратите на асансьора се отвориха.
— Аз ще остана тук — каза Тео. — Ще ви извикам, ако нещо стане.
Ноа се беше дръпнал встрани, но когато вратите на асансьора се затвориха, той веднага отиде при Тео.
— Майката е като в шок.
— Много ли е зле? Знаеш ли нещо?
— Изглеждаше доста зле, но честно казано, нищо не разбрах. Тук стана истинска лудница. Гледах Майк през прозореца. Тя стоеше на мивката и се миеше, после сложи ръкавиците и в същото време оглеждаше рентгеновите снимки, които един друг доктор държеше вдигнати. Разни сестри, лекари и техници търчаха напред-назад. Всички крещяха някакви заповеди — всички освен Майк. Тя изглеждаше спокойна и невъзмутима като скала. — В гласа му се долови възхищение. — Тя със сигурност знае как да се държи по време на криза. Предполагам, че затова е станала хирург.