Тео тръгна след нея и й извика:
— Детектив Харис, мен ли търсите?
Тя бе стигнала почти до чакалнята. Обърна се стресната, пъхна ръка в джоба си и се усмихна.
— Откъде изскочихте?
Ноа се появи в коридора зад Харис, докато тя бързаше към Тео.
— От операционната — отговори той. — Ей сега ще дойда да говорим. Трябва само да се обадя по телефона. — Обърна се към апарата на стената, вдигна слушалката, свърза се с телефонистката и говори нещо с нея съвсем тихо. После затвори и отново се усмихна. — Как разбрахте, че съм тук?
— Нали съм детектив. Знам как да откривам хората. — Тя се засмя. — Един човек в „Лебедът“ ми обясни, че сте тук, а на регистратурата ми казаха, че сте на този етаж. Не ми костваше особени усилия. Малко закъснях. Минаха повече от дванайсет часа, но ме задържаха. Обаче държа на думата си.
— Не очаквах да се появите. Впечатлен съм.
— Нося копия на документите от онзи пакет и ще ви позволя да ги прочетете само защото съм добра по сърце — каза тя. — Но помнете, че това си е мое разследване — добави тя бързо.
— Няма да ви се меся — обеща той. — Е, къде е досието на Мънк?
— Сигурно не сте ми повярвали, когато ви казах, че съм прекарала три години в преследването на един призрак. Нося два огромни кашона в багажника. Ще ви трябват поне две седмици, за да прегледате всичко.
— Карате ме да съжалявам, че съм ги поискал ли?
— Разбира се. — Тя потрепери демонстративно. — Боже, колко е студено тук. Като в гробница. Е, какво искате да направим? Да прехвърлим кашоните във вашата кола сега или да ги закарам донякъде?
— Можем да ги прехвърлим сега. Ще започна да ги чета още довечера.
— Както желаете.
— Извършихте ли вече някакви арести?
Очите й се присвиха леко. Въпросът очевидно я подразни.
— Не още — отвърна тя рязко. — Измъкна се. Всеки проклет път ми погажда този номер. Сякаш се изпарява във въздуха. Проследихме го до един мотел в Сейнт Клеър. Обградихме го и започнахме да стесняваме кръга. Колата му беше там, паркирана точно пред вратата, но него го нямаше. Но явно си бе тръгнал набързо. Не е имал време да събере вещите и дрехите си. Надявам се, хората ми да извадят късмет този път и да открият отпечатъци от пръсти. В момента обработват стаята.
— Ще може ли да отида дотам и да хвърля един поглед?
— Разбира се, стига да не се месите.
— Вече обещах, че няма.
— Добре. Може да огледате. Мотел „Сейнт Клеър“, на Четвърта и Съмит.
Тя натисна бутона на асансьора и зачака. Вдигна глава и видя, че свети цифрата четири. Чакаха един до друг няколко секунди. Тя отново натисна бутона.
— Хайде да слезем по стъпалата — каза изнервено. — Ще стане по-бързо, а аз трябва да се връщам в Ню Орлиънс.
— Среща ли имате?
— Откъде знаете?
— Просто предположих. Ще бъде доста късно, когато се приберете.
Тя отново погледна на кой етаж е асансьорът. Все още светеше цифрата четири.
— Ню Орлиънс никога не заспива, френският квартал ще кипи от живот, когато пристигна. — Тео отстъпи крачка встрани от нея точно когато тя каза: — Да вървим.
Обърна се да тръгне първа и изведнъж се закова на мястото си. Ноа стоеше пред нея, сложил ръце зад гърба си.
— Здравейте — поздрави той весело.
— А, ето те и теб — каза Тео. — Нека ти представя детектив Харис. Детектив, това е Ноа Клейборн — каза той, като постави ръка на рамото й. — Ноа работи за ФБР, но освен това е мой добър приятел.
Тео отстъпи назад. Ноа каза:
— Радвам се да се запознаем, детектив Харис. Тъкмо се…
Тео отстъпи още крачка назад.
— Хей, Далас — извика той.
Тя инстинктивно се обърна. Още докато го правеше, осъзна какво бе станало. Очите й се разшириха и тя се дръпна назад, но вече бе твърде късно. Тео я притисна с лице към вратата на асансьора, така че да не може да употреби пистолета, който бе държала скрит в джоба си.
Ноа пристъпи напред, изви ръката й зад гърба и удари силно китката й, за да я накара да пусне оръжието. Пистолетът падна на пода и Тео го изрита настрани.
— Къде са приятелите ти? — попита Тео. Отпусна леко хватката си, за да я накара да се обърне. Тя се възползва и опита да забие коляно в слабините на Ноа. Не спираше да ругае.
— Това не е хубаво — каза той, като избегна коляното й. — Къде са приятелите ти? — повтори въпроса си Тео, този път много по-недружелюбно.
Тя мълчеше. Беше стиснала устни и зъби и гледаше Ноа с презрение и омраза.
Тео вдигна глава и отново погледна цифрата на асансьора. Още светеше четири.
— Те са на стълбите — каза той. — Сигурно са блокирали асансьора, за да се наложи да сляза пеша. Може би не знаят, че и ти си тук.
— Знаят ли? — попита Ноа Далас. Ръката му стискаше врата й и палецът му се забиваше в кожата й. Беше я повдигнал във въздуха и я притискаше към асансьора.