— Кажи го — прошепна той.
Тя искаше да бъде здравомислеща.
— Когато се прибереш у дома и се върнеш към ежедневието си…
— Кажи го — настоя той.
— Ще гледаш на това като на… авантюра.
— Искаш да се скараме за първи път ли?
— Не, просто…
— Кажи го.
Очите й се напълниха със сълзи.
— Познаваме се едва от…
— Кажи го.
— Обичам те! — прошепна тя.
Той беше толкова доволен да го чуе, че я целуна, после се претърколи по гръб и я издърпа отгоре си. Тя измокри гърдите му със сълзи. Тео знаеше защо. Мишел си мислеше, че той ще се върне в Бостън и ще продължи живота си… без нея.
Щеше да й се разсърди, ако не си беше напомнил, че жената, която обичаше, не разбираше изобщо мъжете.
Изчака я да се наплаче и когато тя започна да хълца, я погали по гърба и каза:
— Излизах с Ребека една година, преди тя да се премести да живее при мен. Живяхме заедно още една година, преди да се оженим и знаеш ли какво?
Тя вдигна глава, за да види лицето му.
— Какво?
— Не я познавах така добре, както вече познавам теб. Животът е твърде кратък, Мишел. Искам да бъда с теб. Искам да остарея с теб.
Тя отчаяно искаше да му повярва. Знаеше, че той й казва истината, но освен това беше сигурна, че когато той се върнеше към работата си в Бостън, при приятелите и близките си, щеше да осъзнае, че мястото му бе там.
— Омъжи се за мен, Мишел.
— Ти трябва да се върнеш в Бостън. Ако след шест месеца чувствата ти са същите като сега, можеш да ми предложиш отново.
— Не мога да издържа толкова дълго без теб.
— Искам да проявиш здрав разум. Шест месеца — повтори тя.
Той я събори по гръб и се претърколи върху нея, като се опря на лакти, за да не я смачка с тежестта си. Боже, колко я обичаше. Дори и когато тя проявяваше такъв инат.
Той не спори повече. Други неща занимаваха мислите му в момента. Започна да я целува и се намести по-удобно върху нея.
— Печелиш, скъпа. Шест месеца.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Издържа три дълги нещастни седмици.
После се обади на една транспортна фирма, обяви лодката си за продан, натъпка багажника на колата си и пое към Боуън. Първо се отби в „Лебедът“, ръкува се с Джейк и официално поиска ръката на дъщеря му.
После си отиде у дома. При Мишел. Почука на вратата и когато тя отвори, я издърпа в прегръдката си и й каза, съвсем категорично, че няма никакво намерение да стои шест месеца разделен с жената, която обича. Беше дошъл завинаги и тя трябваше да се примири.
Тя не спори с него — беше прекалено заета да го целува, но Тео се беше разприказвал и нямаше спиране. Каза й, че ще си отвори офис в Боуън и ще стане конкурент на некадърните адвокати в Сейнт Клеър, че освен това ще работи и за предишните си шефове, като ходи в Ню Орлиънс за по два-три дни седмично — от министерството не искаха да се разделят с него — и че има достатъчно спестени пари, за да преживяват прилично.
В действителност можеше даже да се пенсионира веднага, благодарение на сестра си, Джордан. Той и другите от семейството бяха инвестирали в нейната компания и тя им беше спечелила цяло състояние. И последно, добави той, докато стискаше ръцете й, вече се беше обадил на Конрад и го бе информирал, че приема предложения му договор за треньор на училищния отбор.
После я целуна и й каза колко много я обича.
— Дойдох в Боуън да търся това, което съм загубил. Исках отново да почувствам онази страст и енергия. Сега се чувствам жив. Животът ми е тук, с теб, Мишел. Тук е моят дом.
Лицето й бе обляно в сълзи.
— Обичам те, Тео!
Той я прегърна силно.
— Ако някога отново ме прогониш, кълна се, ще направя нещо толкова скандално, че няма да можеш да го преживееш. Хората в Боуън ще разправят и на внуците си за него.
— Аз съм лекар — напомни му тя. — Нищо не може да ме притесни.
— Така ли? Значи ако се обадя в болницата, докато си на визитация, няма да се притесниш, ако накарам телефонистката да извика по уредбата лекарката с най-хубавите крака.
Тя се отдръпна, за да го погледне в очите.
— Не би посмял да…
— Опитай.
— Обещавам, че вече никога няма да те гоня.
Напрежението се разсея и той се отпусна.
— Искам да дойдеш с мен на сватбата на брат ми следващата седмица. Ще бъде в Айова. Искам да се запознаеш със семейството ми, всички ще бъдат там. Съгласна ли си, скъпа моя?
— Тео, сигурен ли си…
— Сигурен съм — каза той категорично. — Можеш да помолиш Ландуски да те замества, нали? Баща ти ми каза, че още не си ползвала отпуска си.
— Кога си говорил с баща ми?
— Отбих се в „Лебедът“ на път за тук. Ще се омъжиш ли за мен, Мишел?
— Да. — Толкова беше просто. Радостта, която изпита, бе неизмерима. Мишел заплака.