— Поисках ръката ти от баща ти.
— Много мило.
— Той се разплака.
Очите на Мишел отново се насълзиха. Но Тео успя да я разсмее.
— Джон-Пол също се разплака.
— Той ще свикне с теб.
— Целият град ще празнува. Всички се опитваха да ти помогнат да си намериш мъж.
— Какво?
Той се ухили.
— Нали затова нямаше никакви картички „Добре дошъл в Боуън“ с всичката онази храна. Как така ти не се сети? Всички знаеха, че сме родени един за друг, всички, освен теб.
Преди тя да се смути заради тази конспирация, той я целуна отново. После погледна часовника си.
— Трябва да тръгвам, скъпа. Не искам да закъснявам за работа.
Тя остана на верандата и го изпрати с поглед. После въздъхна. Трябваше да планира сватбата. Замисли се за всички неща, които трябваше да свърши, и реши, че ако побърза, ще успее да се справи за шест месеца. Това бе реалистично. Шест месеца.
Ожениха се след три.
Сватбата беше много елегантна. Сватбеният прием бе фантастичен. Братята на Мишел, Реми и Джон-Пол, бяха шафери, а сестрите на Тео, Джордан и Сидни — шаферки. Братът на Тео, Ник, му беше кум, а Мери-Ан беше почетната шаферка.
Булката бе сияйно красива, но много нервна, докато вървеше под ръка с баща си по пътеката на църквата. Когато младоженецът пристъпи да я посрещне, невероятно елегантен в смокинга си и й намигна дяволито, тя започна да се отпуска.
Джейк беше предложил да наеме красива бална зала в някой от скъпите хотели в Ню Орлиънс, но Тео и Мишел не искаха изобщо да чуят за този вариант. Държаха сватбеното тържество да бъде в „Лебедът“.
Тъй като те не отстъпиха, Джейк се предаде и реши да използва малка част от наследството на Катрин, за да освежи бара. Остави лебеда на покрива само защото смяташе, че провисналото крило на птицата придава особен чар на бара, но асфалтира паркинга, нае голяма бяла тента и я напълни с цветя и маси, покрити с бели ленени покривки.
Нае и оркестър, но в последния момент се наложи братът на Тео, Закъри, да замести барабаниста, който офейка яко дим, когато разбра колко полицаи ще присъстват на тържеството. Оказа се, че барабанистът имал някаква висяща гаранция.
Тео стоеше до брат си Ник и гледаше Мишел, която танцуваше с баща им. Лорън, жената на Ник, танцуваше с малкия Джон-Патрик; Ноа и Мери-Ан бяха като залепени един за друг, а Джейк въртеше майката на Тео отново и отново.
— Някакви новини за Джон Ръсел? Или Мънк? — попита Ник. — Ноа ми каза, че проверяват всяка следа…
— Вече приключват. Скоро ще пипнат и двамата.
— Това е доста оптимистично.
— Хей, днес е сватбата ми. Имам право да бъда оптимист.
Ник смени темата с по-приятна.
— Ноа и Джейк са спечелили турнира, така ли?
— Да. Дариха парите от наградата на футболния отбор. Всички играчи ще получат нови екипи, а Джейк се чуди как да рекламира „Лебедът“ върху маратонките.
Ник се усмихна.
— Значи сега си и треньор по футбол, освен всичко останало?
Тео не можеше да отдели поглед от красивата си булка дори колкото да погледне брат си.
— Да. Можеш ли да си представиш.
Ник се засмя.
— Ще бъде хубаво да си имаме лекар в семейството. Кажи ми — каза той и сръга брат си, за да привлече вниманието му.
— Какво?
— Как стана това?
— Как стана кое?
— Как те направиха треньор?
Тео се усмихна.
— Ами имаше едно момче…
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Беше още една великолепна нощ в рая. Въздухът бе чист и ясен, небето бе обсипано със звезди, които блестяха над обгърнатия в златисто сияние град.
Облечен в копринен халат и велурени чехли, Джон стоеше на терасата в просторния си мезонет и се наслаждаваше на нощната панорама. Животът не можеше да бъде по-хубав. Отпи от топлото бренди в кристална чаша и въздъхна от удоволствие. Сладките ухания на нощта се носеха около него.
Това беше утопия. Имаше нов живот, нова самоличност и толкова пари, че можеше да живее царски дори само от лихвите. А това го радваше още повече от прекрасното обкръжение.
Чу зад гърба си шумолене от дрехи — жената се обличаше. Тя го повика. Той я погледна през рамо и видя как му изпраща въздушна целувка и тръгва към вратата. Тази беше по-добра от всички останали, помисли си Джон и реши, че ще я повика отново. Беше толкова изобретателна в леглото, толкова дръзка и лишена от всякакви задръжки. Може би щеше да й се обади още утре, но после се сети, че вече има уговорка с блондинката. Как се казваше тя? Не можа да си спомни. Обаче помнеше как го бе заинтригувала. Напомняше му малко за Далас, може би точно заради това я желаеше. Спомен от миналото. Струваше му се, че е минала цяла вечност, а всъщност се беше качил на онзи самолет едва преди шест месеца. Далас и Престън бяха мъртви. Беше прочел за тях във вестниците и често се улавяше, че се чуди как точно бяха умрели. Дали Бюканън ги беше убил или онзи, другият? Как впрочем се казваше той? Клейборн. Да, точно така.