Когато Мишел не бе на училище — Джейк не смяташе, че тя има нужда от образование, но държавата бе на друго мнение — той я водеше навсякъде със себе си. В дните, когато ходеха заедно за риба, дъщеря му седеше до него и бъбреше безспирно или му четеше истории от книгите, които го караше да й взима от библиотеката. Докато той дремеше следобед, тя нареждаше масата, а братята й приготвяха вечерята. Бе истинска малка къщовница. Поддържаше дома им безупречно чист, което си бе истински подвиг, тъй като баща й и братята й бяха крайно немарливи. През лятото винаги поставяше свежи цветя в буркани из къщата.
Вечер Мишел придружаваше татко Джейк до „Лебедът“ за късната смяна. Някои нощи момиченцето заспиваше свито като коте в ъгъла зад бара и баща й я пренасяше в склада, където й бе стъкмил легло. Той се радваше на всяка минута, която прекарваше с дъщеря си, защото знаеше, че както повечето момичета от околността и тя щеше да забременее и да се омъжи веднага щом навърши осемнайсет.
Не че той не таеше по-големи очаквания за Мишел, но бе реалист, а всички красиви момичета в Боуън, Луизиана, се омъжваха млади. Така ставаше обичайно и Джейк не се и надяваше дъщеря му да бъде изключение. Момчетата и момичетата от града нямаха кой знае какво друго да правят, освен да се закачат едни с други и бе неизбежно, в крайна сметка, да се запътят към венчилото.
Джейк притежаваше около декар земя. Когато се ожени за Ели, построи къщичка с една спалня, а докато семейството му се увеличаваше, той пристрояваше допълнителни стаи. Когато момчетата станаха достатъчно големи, за да помагат, той повдигна покрива и добави една мансарда, за да осигури самостоятелно пространство на Мишел. Семейството живееше дълбоко в мочурището, в края на един дълъг криволичещ черен път, наречен Мърси Роуд. Навсякъде имаше дървета, някои по на сто години. В задния двор на къщата растяха две плачещи върби, чиито клони, покрити с мъх, висяха като изпокъсани шалове чак до земята. Когато се спускаше мъгла и вятърът се усилваше и започваше да свири, воалите от мъх се раздвижваха и заприличваха на призраци, танцуващи на лунна светлина. В тези нощи Мишел слизаше от горния етаж и се промъкваше в леглото на Реми или Джон-Пол.
От къщата им до съседния град Сейнт Клеър разстоянието бе двайсет минути бърз ход. Там имаше улици с дървета по тротоарите, но градът не бе толкова красив, нито пък толкова беден като Боуън. Съседите на Джейк бяха свикнали с бедността. Правеха каквото могат — да изкарват някак прехраната си от мочурливата земя и реката — и успяваха да скътат по някой долар, който да залагат всяка сряда вечер с надеждата, че ще спечелят като Джейк Ренърд.
Животът отново изненада семейство Ренърд, когато Мишел премина в трети клас на основното училище „Хорейшо Хъбърт“. В класа им дойде нова учителка, госпожица Дженифър Перин. През четвъртата седмица от учебната година госпожица Перин проведе стандартните учебни тестове, получи резултатите и изпрати по Мишел бележка, че трябва спешно да се види с родителите й.
Джейк никога не бе ходил на родителска среща. Той предположи, че дъщеря му се е забъркала в някакви неприятности, може би се бе сбила с някого. Тя ставаше доста избухлива, когато се почувстваше притисната до стената. Братята й я бяха научили да се защитава. Мишел бе дребна за възрастта си и те бяха предположили, че ще представлява лесна жертва за грубияните в училище, така че се погрижиха да я научат да се бие, при това с непозволени удари.
Джейк се примири, че ще се наложи да успокоява учителката. Облече си официалните неделни дрехи, наплиска се с одеколона, който си слагаше само за специални случаи и извървя двата километра и половина до града.
Госпожица Перин се оказа голяма досадница, както Джейк бе предположил, но освен това бе и красива, което изобщо не бе очаквал. Това веднага събуди подозренията му. Защо една привлекателна, неомъжена млада жена ще иска да преподава на дребосъците в градче като Боуън? С нейната приятна външност тя би могла да си намери работа навсякъде. А и как не се бе омъжила още? Изглеждаше на повече от двайсет, а по тези места това означаваше, че е стара мома.
Учителката го увери, че не го е извикала, за да му съобщи някакви лоши новини. Точно обратното. Искала да му каже какво изключително дете е Мишел. Джейк се напрегна. Той реши, че учителката му намеква, че Мишел не е съвсем наред с главата. Всички в града наричаха Бъди Дюпон изключително дете, дори и след като от полицията го заловиха и го пратиха в лудницата, задето бе подпалил дома на родителите си. Бъди не желаеше злото никому и не искаше да убива. Той просто обожаваше огъня. Беше запалил повече от двайсет пожара — и всичките в тресавището, където пораженията бяха без значение. Казвал на майка си, че много обича пламъците. Харесвали му как миришат, как искрят в оранжево, жълто и червено в тъмнината, а най-вече харесвал острите, пукащи звуци, които те издават. Също като овесената каша, когато се вари. Докторът, който прегледа Бъди, сигурно също го бе възприел като изключителен. Нарече го с едно модерно име. Пироман.