Тя му се усмихна с блеснал поглед.
— Защото понякога й говориш на глас. Няма нищо, татко. И аз обичам да си говоря с мама за разни работи.
— Добре тогава. Утре ще навестим мама и двамата ще обсъдим въпроса с нея.
Мишел зашляпа с крака във водата.
— Мисля, че тя ще ми каже, че трябва да остана у дома с Реми и Джон-Пол.
— Чакай, първо да…
— Татко, разкажи ми как се запознахте двамата с мама. Знам, че си ми разказвал историята поне сто пъти, но никога няма да ми омръзне да я слушам.
Бяха се отклонили от темата и Джейк знаеше, че дъщеря му го направи нарочно.
— Сега няма да си говорим за майка ти и мен. Сега говорим за теб. Искам да те питам нещо важно. Остави въдицата си и внимавай.
Тя го послуша и прибра ръце в скута си. Беше истинска малка дама. Но как, за бога, бе станала, като живееше с трима недодялани глупаци?
— Ако можеш да станеш каквато си пожелаеш, какво би избрала? — Тя беше преплела пръстите и ги гледаше съсредоточено. Той я подръпна за опашката, за да привлече вниманието й. — Няма нужда да се срамуваш от татко си. На мен можеш да кажеш.
— Не се срамувам.
— Косата ти става по-червена, а също и луничките.
Тя се изкикоти.
— Косата ми вече си е червена, а луничките ми не си менят цвета.
— Ще ми кажеш ли или не?
— Ако обещаеш да не се смееш.
— Няма да се смея.
— Реми и Джон-Пол сигурно щяха да се разсмеят.
— Братята ти са глупаци. Те се смеят на каквото трябва и не трябва. Но знаеш, че те обичат и че биха направили всичко, за да ти помогнат да постигнеш мечтата си.
— Знам.
— Е, ще ми кажеш ли или не? Струва ми се, че вече си намислила каква искаш да станеш.
— Така е — призна тя. Погледна го право в очите, за да е сигурна, че той няма да се разсмее и прошепна: — Ще стана лекар.
Той прикри изненадата си и не каза нищо цяла една минута, докато се опитваше да преглътне тази новина.
— Я кажи, защо искаш да станеш лекар? — попита той, когато започна да възприема идеята.
— Защото тогава ще мога да излекувам… едно нещо. Мисля си за това отдавна, още когато бях съвсем малка.
— Ти още си малка. А докторите лекуват хора, не неща.
— Знам, татко — каза тя толкова важно, че предизвика усмивката му.
— Имаш ли някого предвид, когото искаш да излекуваш?
Татко Джейк обви ръка около раменете на дъщеря си и я придърпа към себе си. Вече знаеше отговора, но искаше да го чуе от нея самата.
Тя отмести бретона от очите си и кимна бавно.
— Мислех си, че може би ще успея да излекувам главата на мама. Така тя ще може да се прибере у дома.
ПЪРВА ГЛАВА
Наши дни, Ню Орлиънс
Първият път бе убийство по милост.
Тя умираше бавно, много бавно. Всеки ден се появяваше ново унижение, сантиметър по сантиметър тялото й отстъпваше пред коварната болест. Горката, горката Катрин. Преди седем години тя бе красива младоженка, със стройна, добре оформена фигура, която предизвикваше фантазиите на мъжете и завистта на жените. Сега тялото й бе дебело и разплуто, а съвършената някога кожа с цвят на алабастър бе станала жълтеникава и на петна.
Имаше моменти, когато съпругът й, Джон, не успяваше да я познае. Спомняше си как изглеждаше тя преди и после виждаше със стряскаща яснота в какво се бе превърнала. Онези прекрасни, искрящи зелени очи, които така го плениха, когато ги видя за пръв път, бяха станали мътни и безизразни като блато от несметните количества болкоуспокояващи лекарства.
Чудовищната болест не бързаше да я довърши и за съпруга й нямаше нито миг покой.
Мразеше да се връща вкъщи вечер. Винаги спираше първо на Ройъл Стрийт и купуваше един килограм от шоколадовите бонбони „Годайва“. Бе започнал този ритуал преди месеци, за да й докаже, че още я обича, независимо от променената външност. Разбира се, би могъл да уреди да доставят бонбоните ежедневно в дома им, но отбиването в магазина отлагаше момента, когато трябваше да се изправи пред нея. На следващата сутрин празната кутия бе в порцелановата кофа за боклук до голямото легло с балдахин. Той се преструваше, че не забелязва как се тъпче с бонбони, тя също.
Джон вече не я упрекваше за лакомията. Шоколадовите бонбони й носеха удоволствие, така предполагаше той, а в мрачното й трагично съществуване напоследък имаше твърде малко удоволствия.
Някои вечери, след като купеше бонбоните, той се връщаше в офиса и работеше, докато умората го надвиеше и го принудеше да се прибере вкъщи. Докато маневрираше своето БМВ кабрио по „Сейнт Чарлз“ към Гардън Дистрикт в Ню Орлиънс, той неизменно започваше да трепери, сякаш страдаше от хипотермия, но започваше да се чувства истински зле чак когато влезеше в черно-бялото фоайе на дома си. Стиснал кутията бонбони в ръка, той оставяше куфарчето си марка „Гучи“ на масичката в антрето и стоеше неподвижно минута-две пред огледалото в позлатена рамка, като си поемаше дълбоко дъх, за да се овладее. Звукът от дрезгавото му дишане се смесваше с тиктакането на старинния часовник на стената до огледалото. Тиктакането му приличаше на таймер на бомба. Бомба, която бе в главата му и се канеше да избухне.