— Ти си пес, син на куче и внук на кучешки син! Ето ти моето острие!
Той замахна, за да го забие в мен. С удар отдолу нагоре избих ножа му от ръката, а когато светкавично се наведе да го вдигне, така го ударих с юмрук в тила, че човекът рухна на земята.
— В името на Аллаха, какво направи? — изплашено извика шейхът и също скочи на крака. — Тези разбойници кърваво ще си отмъстят и на теб, и на нас!
— Не бой се! — отвърнах му най-спокойно. — Нищо лошо няма да ви сторят, защото аз ще ви закрилям.
— Ти… нас? — смаяно попита той.
— Да. Отначало аз бях под твоята закрила, а сега ти си под моята. Да не смяташ, че от страх пред тибутите избягах при вас? Не мисли така! Свикнал съм сам да се защитавам и поисках да стана ваш гост само за да получа правото да ви отърва от тези мерзавци.
— Ти… нас? — повтори старейшината със съвсем същия невярващ и слисан тон. — Нима е възможно? И ти, и ние сме загубени. От тях не бива да очакваме никаква милост!
— Аз и не искам милост, но те ще се радват, ако аз проявя към тях милосърдие.
— Да, така е, моят сихди има право — подкрепи ме Али. — Той не се страхува нито от човек, нито от животно. Съвсем сам посреднощ е убивал лъвове и черни пантери. Прекосявал е соленото езеро на смъртта, без да загине. Може да стреля с пушките си хиляди пъти, без да зарежда. Та никога ли не си чувал името му? Сигурно го знаеш, защото той често е посещавал пустинята и никога нито един разбойнически керван не е виждал гърба му.
Това наистина извънредно пресилено описание на моите дела и моята персона предизвика учудващо въздействие — от изненада шейхът протегна и двете си ръце, повдигна очаквателно вежди и попита:
— Как му е името? Бързо ми го кажи!
— Той се казва емир Кара бен Немзи и …
— Кара бен Немзи Ефенди! — прекъсна го уалад слиманът —
Аллах акбар, Бог е велик! Значи твоят ефенди е онзи чужденец, дето е минал с коня си по солената кора на Шот Джерит, за да се отправи към Кбили?
— Той е.
— Значи е човекът, който после преследва крумира [12] през шота и го плени?
— Да.
— Който по-късно застреля черната пантера в Махара ар рад -Пещерата на гърма, за да спаси детето на Джалад?
— Същият.
— Хамдулиллях, хвала и слава на Аллаха! Тогава вече знам, че наистина няма защо да се страхуваме. Бил съм по онези места и много съм слушал за емир Кара бен Немзи. Известно ми е, че притежава омагьосани пушки и никога никой неприятел не е успял да го победи.
Обръщайки се към мен, той продължи:
— О, ефенди, прости ми, че изпитах страх! Не знаех какъв гост съм имал в бедния си дом. Сега наистина няма защо да се боя от тези разбойници.
— Така е — уверих го аз, за да засиля доверието му към мен. -Не бива да се страхуваш от тази шайка. Веднага ще видиш как ще постъпя с този човек, който дръзна да ме заплашва.
Направо невероятно е как в онези области, където новините могат да се предават само от уста на уста, мълвата дори за някоя най-обикновена постъпка или ежедневна случка раздува историята до неимоверност. Всеки разказвач прибавя по нещичко към нея и тъй като фантазията на бедуина е изключителна, а и той изобщо много обича да се впуска в многословно превъзнасяне и преувеличаване, то от най-незначителните неща скоро се раждат потресаващи събития, а от тях после се стига до невероятни героични подвизи, на които всеки вярва. Ето как моята автоматична пушка се беше превърнала във вълшебна карабина, с която можело да се стреля хиляда пъти, без да се зарежда. Колкото и смешно да звучеше това, ми бе добре дошло, понеже в случай на опасност тази басня щеше да ме закриля по-добре, отколкото самото оръжие.
Лежащият в безсъзнание тидиту се размърда. Свалих въжето, което му служеше за колан, и с него здраво вързах ръцете на тялото му. Щом дойде на себе си, той се опита да се изправи, ала не можа. Най-напред се огледа наоколо с тъп и объркан поглед, но после бързо си припомни случилото се. Още веднъж направи усилие да се изправи на крака, а когато не успя, понеже не можеше да си послужи с ръцете, негодникът изруга, озъби се като диво животно и ми крясна:
— Какво мислиш да правиш с мен, куче? Защо си ме вързал? Веднага ме освободи, ако не искаш нашият предводител Тахаф да те унищожи!
— Куче ли каза? — обадих се аз, после се наведох, хванах го с лявата си ръка под мишницата, вдигнах го на крака, здравата го зашлевих два пъти с десницата си и пак го пуснах да падне на земята. — Тъй, момчето ми, ще те отуча от този език, запомни го!
От ярост очите му замалко щяха да изскочат от орбитите. По устните му изби червеникава пяна. Той се опита да проговори, ала не успя да изрече нито дума. Чу се само някакво неясно ломотене.