— Не е необходимо. Аз ще ви закрилям. Разчитай на мен! Шейхът замислено поклати глава и каза:
— Ефенди, ти знаеш, че съм чувал за теб и те смятам за храбър воин, но как можеш съвсем сам да вземеш под закрилата си цялото ни село?
В този момент Али побърза да се намеси:
— Как ще го направи ли? Остави тази грижа на моя сихди! Той и аз, ние двамата, сме най-големите герои на огромната пустиня и обещаем ли да ви закриляме, можете да сте сигурни, че …
— … че ще е много по-добре, ако мълчиш, вместо да държиш такива дълги речи — прекъснах го аз. После се обърнах към шейха и продължих: — Най-напред трябва да разбера къде ще се установят на лагер. Затова ще ги проследя. Но за тази цел камилите не ни вършат работа. Ще ми дадеш ли временно два коня?
— С удоволствие, но защо два?
— Защото няма да тръгна сам. Ще ме придружи един от твоите воини, когото сам ще избереш. Той трябва да е храбър, хитър и ловък човек и освен всичко друго добре да разбира езика на племето тибу.
— Защо ти е пък това?
— Защото искам да ги подслушаме.
— В името на Аллаха, не го прави, понеже ще ви забележат и ще ви заловят!
— Няма. Умея незабелязано да се промъквам до неприятелите си. Той нямаше никаква представа за начина, по който, да речем, северноамериканският индианец тайно се промъква и подслушва врага. След няколко минути шейхът определи човека, който щеше да ме придружава. Бих предпочел да взема Али, обаче той не владееше езика на тибутите в необходимата степен. Възседнахме конете и поехме подир разбойниците тъкмо когато те изчезваха на източния хоризонт. Далекогледът ми беше у мен, така че отдалеч можех да наблюдавам неприятелите, без да съществуваше опасност да ме забележат.
Трета глава
Човекът от Билад Амирика
Воинът, даден ми от шейха, беше все още млад човек, но този избор се оказа много добър.
С помощта на далекогледа имах възможност незабелязано да следвам разбойниците. От само себе си се разбира, че те бяха поели в източна посока само за да ни заблудят. Когато споделих това с придружителя си, той ми отговори:
— Имаш пълно право, ефенди, понеже Каируан не се намира на изток.
— Каируан ли? — попитах аз. — Че откъде ти хрумна името на това селище?
— Ти познаваш ли този град?
— Не. Никога не съм бил там.
— Вярвам ти, защото това е такъв риск, който вероятно ще заплатиш с живота си. Каируан е от онези градове на правоверните, където не бива да стъпва кракът на друговерци. Всеки християнин или евреин, който бъде разкрит там, е безвъзвратно загубен. Тъй както едни привърженици на Пророка отиват на поклонение в Мека и Медина, така други се отправят към Каируан. Джамията Окба е един от най-свещените храмове на исляма, поне най-свещеният в Африка, защото там е погребан Ал Уайб, близък приятел и постоянен спътник на Пророка. Човекът, посетил Каируан, има същото право да се нарича хаджия, както и ако е бил в Мека и Медина.
— И какво общо имат тибутите с този град?
— Какво? Та ти нима не видя зеления санджак [13], който се развяваше над шатрата на Тахаф?
— Видях го, разбира се.
— А не забеляза ли, че не само хората, ами и камилите имаха на врата си масбах [14]?
— И това не ми убягна.
— Е, ами тогава можеше да разбереш, че са тръгнали на хаджилък към каируан.
— Добре! Каируан се намира в Тунис на северозапад оттук. Щом тибутите са се отправили на изток, значи искат да ни заблудят. После ще завият, ще опишат дъга и насочвайки се на юг, ще се върнат при Уади. Само внимателно наблюдавай!
— И аз съм на същото мнение, ефенди. Дори мисля, че знам и мястото, където ще бивакуват.
— Къде е то?
— Те тръгнаха, без да напълнят меховете си, така че им е нужна вода. Истинският извор на Уади Кояр се намира при нашия дуар, но на два часа бавна езда източно оттук съществува още едно място, където има вода, макар и по малко, отколкото при нас. А там растат и храсти фитна [15], от които може да се запали огън. Сигурно ще отидат да лагеруват на това място, а през нощта ще се върнат да нападнат нашия дуар.
— Точно така е! Току-що видях с бинокъла, че се отправят на юг.
— Няма ли да поемем направо в тази посока?
— Не. Ще яздим подир тях съвсем точно по следите им. Така е по-добре.
В същия миг залязващото слънце докосна хоризонта и скоро падна съвсем краткотрайният за онези географски ширини здрач. Ето защо с още по-голямо внимание наблюдавах конниците пред нас — стараех се да запомням много точно през кои места минаваха. По едно време забелязах, че спряха. Ние забавихме крачките на нашите коне, докато противниците ни отново продължиха своя път. Това стана, когато вече беше толкова тъмно, че едва ги различавах.