— Добре, нека чужденецът бъде разменен срещу мен — каза той, — обаче онова, което плячкосахме от него, няма да ви го дадем!
— Не ставай смешен — отвърнах му аз. — Ние ще те освободим и ти ще запазиш всичко, каквото имаш, а вие ще пуснете пленника с цялото му имущество.
— Няма да дам съгласието си!
— Дали ще го дадеш, или не, няма никакво значение. Твоята воля не важи тук. Бъди доволен, че не ти поставям много по-тежки условия!
— Че какво по-тежко условие може да има?
— Кръвният данък за тримата убити!
— Върви по дяволите!
Без да обръщам внимание на това благочестиво пожелание, аз продължих:
— Твърдо държа на моето искане. Ще те разменим срещу пленника, той ще получи обратно цялото си имущество, а ти ще се закълнеш в Аллаха, в Пророка и във всички халифи, че незабавно ще напуснеш тази местност и няма да си отмъщаваш на жителите на дуара.
Въпреки че беше вързан, Тахаф успя да се понадигне и язвително попита:
— А може би и на теб не бива да отмъщавам, а?
— Аз не влизам в сметката. Можеш да ми отмъщаваш, когато и колкото си искаш! Пет пари не давам за отмъщението на червей като теб! Караш ме да се смея.
— Смей се, смей се! Ще дойде време, когато няма да ти е до смях!
Разбира се, тази закана ме остави безразличен и не ми отне нито минута от съня, в чиито обятия потънах малко по-късно. Докато спях, до мен седеше един уалад слиман, който имаше за задача строго да бди над Тахаф и на развиделяване да ни събуди.
Щом станахме от сън, веднага се заехме още по-енергично с пленника. Той отново отказа да се съгласи с условията ни.
— Добре, тогава оттеглям думите си, както и моето обещание — заявих аз. — Няма да те освободя. Ти ще останеш наш пленник и ще бъдеш подведен под отговорност за тримата мъже, които убихте вчера. Очаква те най-сурово наказание.
— Което ще трябва да изкупи нашият пленник с живота си — подигравателно отговори той.
— Грешиш! Съвсем скоро пленникът ви ще бъде свободен.
— Воините ми няма да го пуснат, ако не съм при тях и не им заповядам.
— Нямам нужда от теб. Нали знаеш какво им казах. Тук ще дойдат само двамина и ще го доведат. С тях бързо ще се справя. Не ми е необходима никаква помощ.
— Ти или си самият шейтан, или пък шейтаните са ти внушили тази мисъл! — яростно ми крясна той.
— Не ме обиждай, предупреждавам те! Както виждаш, вече се развиделява. Отивам да посрещна твоите двама воини и за последен път те питам: ще направиш ли каквото искам от теб?
-Не!
— Тогава няма какво да си кажем повече!
Аз станах и взех пушките си. Шейхът и Али направиха същото. Те излязоха от шатрата и аз ги последвах. Тъкмо когато платнището на входа й се спусна зад гърба ми, Тахаф побърза да извика подир мен:
— Чакай, върни се! Съгласен съм!
Отново влязохме в шатрата и негодникът най-сетне благоволи да даде обещанията, които изисквах от него, както и да ги подкрепи с клетва, продиктувана му от шейха като мохамеданин. После го отвързахме от пръта на шатрата и с вързани ръце го изведохме навън.
Никой в дуара не спеше, всички негови обитатели бяха на крак, за да видят дали размяната на пленниците щеше да премине така гладко и безпрепятствено, както им бях казал. Старо и младо, мъже, жени и деца, се стече извън селото. Всички погледи се отправиха на изток, където тъкмо в този момент небето порозовя от наближаващия изгрев. Скоро от тази посока видяхме бавно да се приближава група ездачи. Бяха тибутите. Щом ни забелязаха, те спряха. От редиците им се отделиха трима ездачи, които водеха три свободни камили. На около петстотин крачки от нас те спряха. Сигурно свободните животни са били собственост на убитите придружители на пленения чужденец. Естествено и те трябваше да бъдат върнати.
Шейхът и аз застанахме от двете страни на Тахаф и тръгнахме да ги пресрещнем. Спряхме се на петдесетина крачки от тях. Аз вдигнах високо карабината «Хенри» и им извиках:
— Идваме в мир, но при най-малкото подозрително движение ще застрелям и Тахаф, и всички вас! Върнахте ли вещите на вашия пленник?
— Да — отвърна самият той. — Нищо не ми липсва.
— Превързаха ли раната ти?
— Да. Отнасяха се добре към мен, нали така.
— Тогава с тибутите нямаме повече работа. Ела при нас с трите камили! Нека и Тахаф си върви!
Тъй и стана. Двамата се срещнаха по средата между двете групи. Тибутите срязаха ремъците на своя предводител. Той се качи на камилата си и после потеглиха на път, но не като предишния ден на изток, а на запад. Чужденецът накара камилата си да коленичи, слезе от нея, приближи се до мен, хвана и двете ми ръце и каза: