Четвърта глава
Смъртта на Манасе бен Ахараб
И отново видях ширналия се пред погледа ми Мурсук с неговите бостани, овощни градини с нарове и смокини, както и палмови горички. В околностите на града колкото прочутият, толкова и нещастен африкански пътешественик Фогел е наброил почти четиридесет разновидности от последния дървесен вид.
Заради раната на Диксън яздехме бавно и затова пътувахме почти четири дни. Изглежда ездата изобщо не го бе изтощила, но въпреки това той се намираше в такова трескаво състояние, което нямаше нищо общо с ferbis traumatika [19]. По скоро беше вътрешна възбуда. Забелязах я, макар че Диксън се мъчеше да я скрие.
Пътем често разговаряхме с американеца за Мурсук. Но щом споменях името на Манасе бен Ахараб, лицето му помръкваше и той незабавно млъкваше. Моето чувство за такт не ми позволяваше да му задавам въпроси, но сигурно между него и евреина се беше случило нещо, споменът за което и до ден-днешен му бе неприятен. Дали в случая ставаше въпрос за пари? Безспорно не! Манасе беше един от най-известните богаташи на Фезан и имах основание да предположа, че Диксън го беше посетил по делова работа. Но и двамата бяха богати. Едва ли се бяха скарали заради някаква сделка. Ако Манасе действително беше причината за киселото настроение на Диксън, то обяснението трябваше да се търси в една малко по-друга област. Нямаше как да не се сетя за чаровната хубавица Рахел.
И нейното име споменах няколко пъти — винаги лицето му се изчервяваше. Аха, значи такава била работата!
Когато видяхме пред нас кирпичената градска стена на Мурсук, над която стърчеше величествената сграда на резиденцията, не биваше повече да отлагам въпроса си. Трябваше да знам дали Диксън също щеше да отседне при Манасе бен Ахараб, или не. Ето защо казах:
— Най-сетне пристигнахме! Кой ще те посрещне с «хабакак» [20]? Знаеш къде живея. Няма ли да останем заедно, мистър Диксън?
Навярно с удоволствие би отговорил с «да», това му личеше, обаче все пак отговорът му гласеше:
— Двамина гости в един дом са навярно, ако не много, то поне известно неудобство дори и за някой заможен човек. Пак ще отида да живея при моя мамелюк Алаф.
С прозвището мамелюци хората в Мурсук наричат потомците на белите ренегати. Те образуват местната аристокрация.
— Както искаш, драги приятелю. Това няма да ни попречи да се виждаме всеки ден.
— Разбира се. По всяко време си ми добре дошъл. Не е нужно да ти го казвам.
— И ти ще си ми добре дошъл. Взаимно ще се посещаваме. Той не ми отговори и вече със сигурност знаех как стоят нещата. Аз трябваше да му ходя на гости, а той не желаеше да идва при мен. Следователно беше скаран с Манасе бен Ахараб. Ние минахме по първата от много широките улици на града и се насочихме към втората, където се намираше домът на неговия хазаин. Там се сбогувахме и заедно с Али продължих пътя си към двореца, близо до който живееше Манасе . Пред неговата едноетажна, но доста просторна къща, строена по тамошния архитектурен стил, накарахме камилите да коленичат и слязохме от седлата. Широката порта беше затворена. Заудрях по нея с тежката медна дръжка, след което един от черните роби я отвори. Той скръсти ръце върху гърдите си и направи дълбок поклон.
— Господарят ти вкъщи ли е? — попитах го.
— Не, ефенди, той отиде при пашата.
— Абинталбат? [21]
— Тя изчезна. Никой не знае къде е!
— Какво говориш? Нима се е случило нещо лошо?
— Да, ефенди, исит [22] Ребека ще ти каже.
Той изтри очите си с ръка и се отдръпна настрани при Али, за да му помогне да вкарат камилите в двора. А аз се втурнах право при Ребека, старата икономка, чиято особена любимка беше Рахел. Намерих я в кухнята, където се беше заловила да меси тесто. Щом ме видя да прекрачвам прага, тя незабавно заряза работата си, приближи се до мен с високо вдигнати ръце и се завайка:
— Ох, ефенди, с какъв копнеж очаквахме завръщането ти! Как се радва душата ми, че най-сетне идваш!
Още при първите й думи от очите й рукнаха сълзи, които тя се опита да изтрие с «тестените» си ръце. Съвсем естествената последица беше, че очите й почти напълно се слепиха.
— Какво се е случило, добра ми Ребека? — попитах я аз. — Защо плачеш?
— Представи си само, Рахел я няма, няма, няма! Изчезна, тя, цветето на нашия дом, любимката на нашите сърца. Никой не знае къде е!
— Откога е изчезнала?