Нямаше как да не се сетя за Диксън и затова попитах:
— Как се казва мамелюкът?
— Алаф.
— Аха! А чужденецът?
— Казва се Диксън и идва от Билад Амирика.
— Машаллах! Той значи! — възкликнах аз.
— Познаваш ли го? — припряно ме попита Манасе. Преди да успея да му отговоря, в градината дойде един негър и съобщи на господаря си, че трябвало бързо да отиде при пашата, който имал да му казва нещо важно.
— И ти ще дойдеш с мен, ефенди! — подкани ме Манасе. -Трябва да чуеш за какво става въпрос и после да вземеш участие в съвещанието ни.
Десетина минути по-късно стояхме пред най-висшия чиновник на падишаха. Той съобщи на евреина, че похитителят е заловен и по негов знак в помещението въведоха вързания злодей. И този злодей… беше Диксън!
Американецът бе силно възбуден. Щом ме видя, той направи безуспешен опит да се освободи от въжетата си и ми извика на английски:
— Какъв късмет, че си тук! Представи си — едва бях отседнал при моя хазаин, когато онзи тип изпрати един човек да доведе войниците, които ме арестуваха! Обвиняват ме, че тайно съм бил отвлякъл Рахел, дъщерята на Манасе.
— Знам. Значи ти обичаш това девойче?
— Да. Премълчах го пред теб, но сега съм принуден да го призная. Наистина ли е изчезнала?
— Да. И никой не знае къде е.
— По дяволите! Махни тези въжета и незабавно ще претърся цяла Триполитания [27].
Няма да намеря покой, докато не я открия!
Не беше трудно да изпълня настоятелната му молба, понеже можех да докажа, че в деня на похищението той е бил заедно с мен и се е намирал далеч от града. Естествено на пашата не му беше много приятно да чуе каква грешка е направил. Разбира се, Диксън бе доста ядосан на бащата на любимата си, защото именно той беше виновен за тази неприятна случка. Манасе се видя принуден да го помоли за извинение и ето как двамата се помириха, преди още да бяха напуснали резиденцията на пашата.
Ето че в момента знаехме пак толкова малко, колкото и преди. Върнахме се в дома на Манасе, за да обсъдим какво да правим. Все още не бяхме стигнали до никакъв резултат, когато най-сетне Диксън зададе на Манасе въпроса:
— Има ли тук в Мурсук някакъв човек, който да я е харесвал и да я е пожелавал за жена? Може би все още да е скрита нейде в града.
— Не се сещам.
— Не е ли имало и друг жених освен моя приятел? — поисках да се осведомя аз.
— Не, защото онзи тидиту не може да се смята за кандидат за женитба.
— Кой тидиту? Какъв е той?
— Предводител на тибутите, който неведнъж ме е посещавал за различни сделки.
— Какво!? Тахаф ли му е името?
— Да. Познаваш ли го ефенди?
— Да. Бързо ми кажи кога е бил тук за последен път! Много е важно.
— В деня преди да изчезне детето ми. Искаше да разговаряме за теб.
— За мен ли? И ми го казваш едва сега?
— Мислех изобщо да го премълча, защото ми се струва, че е възможно да се засегнеш.
— Да се засегна ли? Че за какво сте разговаряли?
— Той те смяташе за афик [28] на моята дъщеря.
— Мене? И как е стигнал до това странно заключение?
— Чул го е собственика на каравансарая [29]. Ефенди, ще ми разрешиш ли да бъда съвсем откровен към теб, щом става дума за толкова важна работа?
— Дори настоявам за това!
— Няколко седмици ти беше мой гост и прислугата ми е раздрънкала колко добър и любезен си бил винаги към Рахел.
— И са ме взели за неин годеник, така ли?
— Да, но без самият аз да го подозирам. Ще ми простиш, нали?
— Изобщо няма какво да ти прощавам. Я ми кажи преди всичко в какви отношения си бил с Тахаф?
— Няколко пъти съм вършил с него разменна търговия и бях останал с впечатление, че си пада малко разбойник. Но тъй като никой от тибутите не смята грабежа нито за позор, нито за престъпление, това не ме засягаше.
— А деловите му посещения винаги ли бяха краткотрайни?
— Не. Понякога оставаше да ми гостува.
— Тогава му е бил известен навикът на Рахел вечер да се разхожда из градината, а?
— Да. Той дори я придружаваше и разговаряше с нея, но винаги в мое присъствие.
— Тя харесваше ли му?
— Толкова много, че я поиска за жена.
— Той, мохамеданинът?
— Тибутите казват, че жената нямала душа. Жената не можела да отиде в рая. Ето защо било безразлично дали вярва в Мохамед, или не.
— Ти, разбира се, му посочи вратата, нали?
-Да.
— Това не предизвика ли у него гняв или чувство за мъст?
— Външно запази спокойствие, но повече не се мерна при мен. Миналата седмица ме посети за пръв път оттогава.