— Не изглеждаше ли някак болнав?
— Дясната му ръка беше превързана, а видът му не беше на здрав човек.
— Аха! Той трябва да има много здрав организъм, тъй като въпреки раната си, веднага е тръгнал на път за Мурсук?
— Ти знаеш, че е бил ранен?
— Да, ще чуеш цялата история, но най-напред искам да науча какво ти е казал за начина, по който се запознахме. Сигурно го е споменал, понеже нали е дошъл при теб с едничката цел да ти говори за мен.
— Срещнал те в пустинята и ти казал, че е на път за Мурсук, а ти си му дал поръчението да ме навести и да поздрави от твое име както мен, така и Рахел.
— Тъй! Ти не му ли обясни, че не съм годеник на Рахел?
— Обясних му, ама той не повярва.
— Е, добре! Вече знам как стоят нещата. Намерихме следата. Той е отвлякъл дъщеря ти!
— Аллах! Действително ли мислиш така?
— Дори съм убеден. Иска да си отмъсти за теб, защото си му отказал ръката на дъщеря си, а също и на мен, понеже го победих. За ранената си ръка, която и ти си забелязал, трябва да «благодари» на мен.
— Кой би го помислил! Как стана всичко? Накратко му разказах събитията и добавих:
— И така, аз твърдя, че Тахаф е похитителят на дъщеря ти и мисля, че ще ми дадеш право.
— Наистина, не мога да кажа, че не си прав, ала все пак липсват доказателства.
— Незабавно ще ги получим от собственика на каравансарая, за когото преди малко спомена.
— Да не би да мислиш, че Тахаф е споделил с него плановете си?
— Не, сигурно и през ум не му е минало подобно нещо.
— Тогава ханджията нищо не може да докаже!
— Не прибързвай! Нали ти разказах, че тибутите са тръгнали за Каируан на поклонение?
— Да, но ми се струва, че сега ще се откажат от намерението си. Не могат да мъкнат със себе си пленничката толкова дни път до Каируан и затова са я отвели в техния дуар.
— Не ми се вярва. Един мюсюлманин, тръгнал на поклонение, непременно довежда тази работа докрай, иначе според собствените си възгледи ще си навлече гнева на Аллаха.
— Ефенди, с това твърдение още повече натъжаваш сърцето ми!
— Не се отчайвай! Признавам, че хубавата ти дъщеря се е харесала на Тахаф, обаче той има още по-голямо желание да се докопа до парите ти. Ето защо по законен начин той ще се венчае с Рахел пред кадията, за да стане после твой наследник. И именно заради това ще заведе Рахел в Каируан — там най-сигурно може да я принуди да стане мохамеданка. Но за тази работа се изисква време и докато Тахаф я свърши, ние все ще намерим удобен случай да освободим детето ти.
-Как?
— Ще трябва да отидем до Каируан и тайно да я отвлечем. Минута-две Манасе стоя така безмълвно втренчил поглед в мен, докато най-сетне изплашено възкликна:
— Но тогава сме загубени! Само правоверните могат да влизат в този опасен град!
Щом чу тези думи, Диксън се ядоса и му викна:
— Ти обичаш ли дъщеря си? Аз, на когото ти отказа да дадеш ръката й, съм готов незабавно да отида там и да я спася!
— По-кротко! — успокоих го аз. — Все още не знаем какво е станало. Налага се да съберем сведения.
— Къде? От кого?
— В каравансарая, а после по пътя, водещ на север, за да разберем дали тибутите са поели в тази посока и дали Рахел е с тях.
— Тогава да тръгваме веднага и да не губим нито минута. Къде е странноприемницата? — попита Диксън.
Манасе ни заведе дотам. В крайна сметка разбрахме, че Тахаф е купил една тахтирауан [30]. Това обстоятелство ни убеди, че той беше отвлякъл Рахел.
За нас беше важно да научим дали е взел всичките си хора, както и в каква посока се е отправил. За тази работа Манасе не ни беше нужен. Накарахме го да намери за мен и Диксън две добри ездитни камили и на следващия ден двамата напуснахме Мурсук, за да поемем на север към Ядад.
Привечер се натъкнахме на малък керван, който тъкмо се беше разположил да почива. Тези хора бяха срещнали отряд от двайсетина тибути на камили, а предводителят им бил с превързана дясна ръка. Едно от животните имало на гърба си женска носилка, закрита от чужди погледи с плътни завеси.
Вече знаехме достатъчно. Останахме да бивакуваме при кервана, за да можем на зазоряване да поемем обратно към Мурсук. Скоро заспах. Ала Диксън не мигна цяла нощ. Щом хоризонтът на изток започна да светлее, той веднага ме събуди. Другите хора също наставаха и се заприготвяха за път.
В този момент видяхме, че от юг, т. е. от посоката, където се намираше Мурсук, се появи един ездач на камила, който, както изглежда, бързаше извънредно много. Ние все още не бяхме яхнали нашите животни. Той се приближаваше като вихрушка и скоро разбрахме, че е тидиту.