— По дяволите, познавам го! От хората на Тахаф е! — каза Диксън. — Това е неговият помощник!
— Така е — отвърнах аз. — Идва от Мурсук.
— Каква ли работа е имал там?
— Дали не му е било възложено да поиска откуп от Манасе бен Ахараб? Все пак не е изключено!
Ето че мъжът се озова вече на двайсетина-трийсет метра от нас. Погледът му падна върху мен, той спря камилата си и извика:
— Машаллах, гяурът! Хвала на Аллаха, че те срещам, куче такова! Ето ти наградата.
Той грабна дългата си пушка и я насочи към мен. Чу се изстрел, само че не неговият, понеже Диксън го изпревари и прониза главата му с куршум. Бедуинът се олюля на високото седло, а после падна мъртъв на земята.
Подобни случки в пустинята са нещо обикновено. Този тип искаше да ме убие и затова бе застрелян от спътника ми. За бедуините, при които бивакувахме, тази постъпка беше толкова естествена, че те изобщо не си губиха времето с излишни въпроси. Погребахме мъртвия тидиту, в чийто джобове не намерихме нищо важно и след като взехме камилата му, бързо поехме обратно към Мурсук.
Там ни очакваше много голяма и тъжна изненада.
Манасе бен Ахараб беше към мен мил и любезен домакин, но на мен ми се струваше, че любовта му към неговата дъщеря винаги е носила белезите на някаква несигурност, изпълнена бе с неопределена боязън. Понякога имах чувството, сякаш той не знае много добре как да се държи с детето си. И Рахел също го обичаше, да, ала всъщност това бе по-скоро някакво по-особено сдържано чувство на симпатия и на приличие съвсем на истинската детска любов. В отношенията между баща и дъщеря за мен имаше нещо тайнствено. В този час било съдено загадката да бъде разбулена, и то по начин, който едва ли бях смятал за възможен.
Когато се озовахме пред дома на Манасе, портата стоеше широко отворена, така че от пръв поглед можахме да видим седналите на двора оплаквачи, които бяха посипали главите си с пепел и издаваха тихи глухи вопли. В къщата трябваше да има смъртник. Втурнах се към кухнята. Там Ребека седеше направо на земята и плачеше. Щом ме съзря, тя изхлипа:
— Ох, ефенди, каква стана тя! Господарят ще умре. При него са двама атиба [31], за да му дадат последното лекарство, а също и трима шухуди [32], дето трябват при написването на уасия [33].
— Allah jarhamkum — Бог да се смили над вас! Ребека, какво се е случило?
— Дойде един тидиту и пожела да разговаря с господаря. Само след няколко минути си тръгна, а ние заварихме господаря облян в собствената си кръв.
— Бедуинът ли го е ранил?
— Да, искал е да го убие.
— Защо?
— Господарят разказа всичко на пашата, който дойде скоро след това. Онзи тидиту настоял да му подпишат документ, че Рахел, моята любимка, може да стане мохамеданка в Каируан. Господарят му отказал и затова го прониза с нож. Превързахме го, ала сигурно ще умре. Лежи съвсем неподвижно, говори едва-едва, и то много тихо. Все питаше за теб.
— Какво нещастие! Къде е той! Заведи ме при него! Тя изпълни подканата ми. Щом влязохме в стаята и погледът ми падна върху Манасе, веднага разбрах, че идваме твърде късно. Той бе мъртъв. Току-що беше издъхнал. На долния край на леглото му седяха двамата знахари, които се наричаха лекари. Близо до главата на Манасе се беше настанил някакъв чиновник заедно с тримата свидетели. Той ни огледа изпитателно, изправи се бавно и достолепно и ме попита:
— Ти ли си чужденецът Кара бен Немзи Ефенди, за когото ми говори мъртвецът? А спътникът ти от Америка ли е?
— Да. — отвърнах аз.
— Тогава пред тези свидетели трябва да ви съобщя нещо. Той направи знак на лекарите и след като те излязоха, продължи:
— Дъщерята на този мъртвец не му е истинска дъщеря. Тя не е и еврейка, а християнка.
— Ама че изненада! — възкликнах аз, а той разказа следното:
— Преди да умре, Манасе изповяда своята тайна. Още като беден търговец той попаднал в Джида, разположен преди Мека, града на Пророка. Там el Haua el Asfar [34] отнемала живота на много хора. Манасе бен Ахараб видял на една уличка да лежи умиращ човек с малко хубаво момиченце. Умиращият го повикал и му казал, че е наути [35] от Билад Франза [36], а детето било внуче на някакъв прочут рейс [37]. Трябвало да го заведе в Билад Франза, обаче нямало да може, защото тук го сграбчила смъртта. Непознатият помолил Манасе да отиде с момиченцето в Суец при консула и му дал портфейл, който бил собственост на детето. Вътре имало едри банкноти и някакви документи на чужд език. Само след броени минути болният наути умрял, а Манасе взел момиченцето и портфейла. Мислел да постъпи почтено, ала парите се оказали по-силни от съвестта му. Той взел детето у дома си и унищожил документите. В Кайро разменил банкнотите срещу злато и заминал с внучката на прочутия рейс първо за Тунис, а после стигнал чак дотук, до Мурсук, понеже мислел, че в този толкова далечен град никога няма да се разкрие онова, което бил направил. Той станал добър баща на чуждото внуче, но никога не могъл да забрави, че го е измамил. Но ето че изневиделица го връхлетяла смъртта и Манасе наредил да ме извикат, за да ми разкаже тази история. Завещанието му е в ръката ми. Цялото му състояние принадлежи на внучката на прочутия рейс, а тя трябва да стане жена на мъжа от Амирика.