Чиновникът млъкна, а ние двамата стояхме като вцепенени. Най-сетне го попитах:
— Откъде знаеш, че е християнка?
— Умиращият наути е казал така.
— Как се е казвал дядото, прочутият рейс?
— Никой не знае, понеже Манасе е унищожил документите, без да успее да ги разчете.
— Кой ще бъде изпълнител на завещанието?
— Самият паша. Трябва да се обърнете към него. Манасе бен Ахараб спомена и още за някакъв сахаб [38], който Рахел носела на врата си. Нека го отвори и да види какво има в него. Сега отивам при пашата, за да му докладвам всичко и да му предам завещанието. Той ще изпрати някой да ви повика, за да разговаря с вас.
Заедно с тримата свидетели той се отдалечи и ние останахме сами с мъртвеца, когото до този момент смятахме за баща на Рахел. Какъв голям грях бе извършил той спрямо нея! Беше я отнел заедно със собствеността й от живеещите толкова далеч нейни близки. Кои ли бяха те, къде ли се намираха? Във Франция ли? Кой ли беше дядо й, прочутият капитан, и как се беше озовала в тези далечни земи под грижите на един обикновен моряк? Дали амулетът щеше да даде отговор на тези въпроси?
Вече нямаше съмнение, че Рахел е отвлечена в Каируан. Трябваше да я освободим. Диксън, на когото обещах помощта си, предпочиташе незабавно да тръгне натам, защото много се страхуваше за любимата си. Но първо се налагаше да погребем Манасе бен Ахараб, а после трябваше да осигурим наследството на Рахел. Диксън не се нуждаеше от него, понеже беше богат човек, но той смяташе за свой дълг, доколкото бе възможно, да запази собствеността и имуществото на Манасе за своята любима и аз подкрепих това негово намерение. Естествено една значителна част щеше да попадне в касата на пашата, както и в други джобове, и навярно всичко щеше да се стопи като парче лед, ако «пиявиците» на Мурсук не се страхуваха от американския консул в Триполи и ако не се опасяваха, че след време можеше да им се наложи не само всичко да връщат, ами дори да се бръкнат по-дълбоко и в собствения си джоб.
Доста време измина, докато уредим всичко и успеем да тръгнем на път. Трябваше да отидем в Триполи. Това е едно продължително пътуване. На доктор Нахтигал са му били необходими тридесет и седем дни, за да измине този опасен маршрут. Но ние напредвахме по-бързо, понеже Диксън бе достатъчно богат, за да купи най-хубавите ездитни камили. Въпреки всичко, за изпълнения с тревожен копнеж по Рахел американец пътуването ни не бе достатъчно бързо.
Когато пристигнахме в Триполи, ни очакваха различни съвещания и разговори с консула и турските власти, които не искаха да разрешат наследството да напусне границите на страната и на първо време го конфискуваха, и то с пълно право, понеже наследничката изобщо не присъстваше, а тепърва трябваше да бъде освободена от ръцете на тибутите.
Не можехме и да помислим да пътуваме за Каируан по суша, защото така трябваше да яздим месеци. Налагаше се да тръгнем по вода. Но нямаше кораб, с който да стигнем до Суза. Английските и френските кораби спираха само в Сфакс, тъй че в крайна сметка капитанът на един тунезийски плавателен съд с водоизместимост от около сто регистъртона, се съгласи да ни закара до Суза.
Тъй като, ако някой в Каируан разкриеше, че не сме мюсюлмани, ни очакваше сигурна смърт, трябваше да крием, че сме християни. Ето защо се представихме на капитана за египетски офицери, които са тръгнали да закупят расови коне и искат да използват случая да посетят свещения град. Самият капитан беше вече ходил там и по време на плаването ни го описа толкова подробно, че поне донякъде можехме да се смятаме за осведомени. Разбира се, това съвсем не бе достатъчно.
Пътуването ни с кораба беше изключително скучно, но премина без премеждия. Западналият Суза не ни задържа по-дълго, отколкото бе необходимо, за да си купим коне, понеже в Триполи бяхме продали камилите си.