Пета глава
Свещеният град Кайруан
Каируан или както още го изговарят — Керуан, се намира на мястото на старинния Викус Аугусти в мочурлива равнина, където погледът не съзира нито едно дърво. Най-много тук и там да се мерне някой самотен гол храст, чийто млади филизи са били унищожени от животните. Ездата през подобна местност е малко привлекателна и ето защо се зарадвахме, когато привечер на втория ден се озовахме недалеч от града.
Като казвам, че се «зарадвахме», то това, разбира се, не се отнася до общото ни душевно състояние, което нямаше нищо общо с понятието «радост». Очакващите ни опасности бяха толкова големи, че когато пред нас се появиха първите къщи на свещения град, ние се спогледахме много сериозно и угрижено. Ала разкрилата се гледка не беше никак свещена, а по-скоро твърде недостойна. Изглежда някога тук бе имало защитен вал, но от него бяха останали само руини, по които растяха бурени и храсти.
— Че ще влезем в града, ще влезем — обадих се аз, — но как и кога ще излезем?
— Все ще излезем, живи или мъртви — едно от двете — отвърна Диксън. — За мен най-важното е дали Рахел се намира в тази свещена дупка.
— Убеден съм че е тук.
— Но къде?
— Все ще научим.
— От кого? — продължи да ме разпитва американецът, като направи такава физиономия, сякаш вече трябваше да си сложи главата на дръвника.
— Мистър Диксън, не бъди толкова унил! Който започне някое дело с бодър дух и повече кураж, постига целта си по-лесно, по-бързо и по-сигурно от онзи, който се страхува.
— Чувството, което ме потиска, не е страх, а тревога. Види ли ни някой от тибутите, буквално ще ни разкъсат на парчета.
— Не е необходимо да се излагаме на показ, та всеки да ни забележи!
— Ами къде ще отседнем? В някой изискан хотел или в странноприемница за чирачета?
— Тук наистина има различни манзил [39], но ще трябва да ги избягваме. Ще потърсим някое място, където имат достъп само привилегировани хора.
— И къде е туй място?
— Ти забравяш, че сега сме египетски офицери и че в този хубав свещен град има khassa esch schanuf3a поддържане на реда и за охрана на джамията.
— Почетна гвардия ли? Наистина. Но да не искаш да проявим такава дързост, такава безразсъдна смелост…! ?
— Естествено, че искам. Колкото по-голяма е дързостта, толкова по-малка е опасността. Ще се представим на господа офицерите от тази гвардия.
— Хрумването ти граничи с безумие!
— Но не е лошо. Имай му доверие!
— Както и да е, прави каквото искаш!
Трябва да отбележа, че се държахме досущ като благочестиви мюсюлмани. Дори си носехме молитвени килимчета. Скрихме всичко европейско и особено револверите. Слънцето тъкмо се канеше да залезе и когато свърнахме във втората улица, се разнесоха звуците на дървеното клепало, а мюезинът започна да вика от високото минаре:
— Haj alas salah, haj alal felah! Es salah cher min en nom. Allah akbar, la ilaha il Allah — да се помолим за нашето спасение! Молитвата е по-добра от съня. Бог е велик, няма друг Бог освен Аллах!
Всички хора по улицата незабавно коленичиха да се молят. Ние спряхме, скочихме от конете, постлахме килимчетата и започнахме да подражаваме предписаните движения. Недалеч от нас се молеше един стар войник. Аз не го изпусках из очи и щом церемонията приключи, го извиках да се приближи, метнах се на седлото и го попитах:
— Знаеш ли къде живее мюдирът [40]?
— Да, господарю — отговори ми той.
— Ние сме субати [41], заведи ни при него!
Той скръсти ръце на гърди, поклони се и се подчини на заповедта. Бързо се мръкваше. Нямаше защо да се опасяваме, че някой ще ни разпознае. Минахме по няколко улички, които ни отведоха близо до джамията Окба. През широка порта влязохме в някакъв двор, където скочихме от седлата. Войникът изчезна и скоро се появи един колагаси [42] със зверски поглед и ни попита какво искаме. Подхвърлих му първите две имена, които ми хрумнаха, и му казах, че сме мир алай и райе табур [43] от войската на египетския вицекрал и, както се полага, идваме да доложим за пристигането си и да попитаме къде можем да живеем. Той ни помоли за малко търпение и се отдалечи, ала скоро се върна и ни заяви:
— Мюширът [44] прие рапорта ви с благоволение и ме накара да ви помоля да се явите при него.
Почетната гвардия наброяваше сто души. Нейният командир се титулуваше сам фелдмаршал — типично по ориенталски! Той беше стара кримка и ни посрещна седнал на една рогозка. Накара ни да се настаним до него и ни поднесоха кафе и чибуци. Зададе ни куп въпроси — кой от кой по-неловък и по-глупав. Отговорихме му скромно и сдържано, като му направихме толкова добро впечатление, че ни покани да му гостуваме и да живеем при него, което, разбира се, приехме. Той нареди на всички офицери и на стотината му войници, те не бяха по-малко от двайсет, да дойдат.