— И едните, и другите, но уалад саласите се намират по-близо, а шейхът им ми е задължен. Той сигурно ще ви посрещне добре. Ако нямате нищо против, ще се радвам много да ви придружа.
— Така само ще увеличиш благодарността ни.
— Тогава нека тръгнем на път веднага щом обядваме и малко подремнем.
Този човек беше извънредно услужлив и дълбоко в себе си съжалявах, че бяхме принудени да го мамим. След като се прибрахме в нашата стая, Диксън изказа същата мисъл, а после продължи:
— Можем да сме много доволни от досегашния си успех. Вече знаем къде да търсим Рахел. Но как ли ще се доберем до нея и как ще я изведем от града?
— За това — по-късно. Първо трябва да намерим добри коне. Тези нищо не струват.
— До Суза все ще издържат.
— До Суза ли? На връщане няма да минем оттам. Това би означавало сигурната ни гибел.
-Защо?
— Естествено, ще ни преследват. Ще можем ли в Суза достатъчно бързо да се спасим на някой кораб?
— Не, прав си! Би трябвало съвсем случайно точно тогава на пристана да има някакъв плавателен съд.
— И в такъв случай рискът остава твърде голям, понеже, ако екипажът е съставен от мюсюлмани, те ще ни предадат в ръцете на преследвачите. Можем да избягаме само по суша, и то в посока към Сфакс.
— Тогава наистина ще са ни нужни много добри коне.
— Които ще купим днес от уалад саласите. Ако ще отвличаме Рахел от Каируан, всичко трябва да е подготвено. Ще са ни необходими и дрехи за девойката. Тя не може да ходи или да язди през града в женското си облекло.
— Не може. Веднага ще се погрижа за това. Тръгвам към пазара за дрехи.
— Знаеш ли къде се намира?
-Ще разпитам.
— Но внимавай да не ти се изпречи на пътя някой от тибутите! Той действително изпълни задачата си успешно; съвсем скоро донесе всички необходими дрехи за Рахел, които сигурно щяха да й станат. Облечена в тях, тя несъмнено щеше да изглежда като някое хубаво четиринадесетгодишно момче.
Следобед полегнахме малко да си починем, а после на коне поехме към селото на уалад саласите. Освен «фелдмаршала» ни придружаваха и неколцина негови офицери. Посрещнаха ни добре и ние купихме три чудесни много бързи коня заедно с пълната амуниция, обаче не ги взехме с нас в града. Животните останаха на пасбището и се уговорихме, че ще можем да дойдем да ги вземем веднага щом ни потрябват.
Всъщност нищо неподозиращите мюсюлмани би трябвало да си зададат въпроса защо ли се нуждаехме от три коня, и то заедно със седлата. Но не било писано проницателността им да бъде дълго поставена на изпитание, понеже решителната развръзка беше много по-близко, отколкото си мислехме. Когато вечерта отново останахме сами, ние започнахме да кроим различни планове, да ги съпоставяме и преценяваме. Ала това се оказа излишно, понеже всичко стана от само себе си без нашата намеса.
На сутринта «фелдмаршалът» ни подкани пак да посетим джамията. Никак не ни се искаше, обаче не биваше да му отказваме. В една от колонадите се срещнахме с моллата, който се зарадва да ни види, показа ни по-значимите параклиси и после ни покани в дома си. Още предишния ден беше забелязал, че съм запознат с мохамеданската литература и искаше да ми покаже преписа на някакъв религиозен труд, който бил направил собственоръчно. Дори да ни беше възможно да откажем, пак нямаше да го сторим, защото се надявахме да узнаем нещо за Рахел. И така, тръгнахме с него.
В стаята седяхме четирима души — моллата, мюдирът, Диксън и аз и говорехме за книгата. Внезапно вратата се отвори и видяхме… Рахел, която по някаква причина идваше при своя учител. Тя бе твърде млада и твърде неопитна, за да може да се овладее или да се преструва и аз веднага си казах, че решителният миг е настъпил.
Скочих на крака. Диксън също. Рахел остана няколко секунди като вцепенена, но после безкрайно зарадвана извика:
— Моят любим, моят любим! Хамдулиллях, спасена съм! Свободна съм! Дошъл си, както вярвах, и си ме намерил!
Тя стремително се втурна към него и в следващия миг увисна на врата му.
В този момент и двамата мюсюлмани бързо се изправиха на крака.
— Машаллах, те се познават! Какво значи това? Тя е еврейка, а е в прегръдките на мохамеданин! — възкликна «фелдмаршалът».
— Тя, годеницата на един тидиту! — слисано добави моллата. -Това е грях, не бива да търпим подобно нещо!
Той се опита да раздели двамата, обаче девойката го отблъсна от себе си енергично като мъж и извика:
— Махни се, мъчителю! Теб те купиха, за да ме изтезаваш душевно, и аз не можех да се защитавам. Но ето че моите закрилници и приятели са вече тук, ето ги тези двама християни, те ще ме освободят и ще…