Здрави и читави се добрахме до Сфакс, където имахме големия късмет да заварим на котва параход на Сосиета Рубатино, който ни взе до Триполи. По време на пътуването разказахме на Рахел за смъртта на Манасе бен Ахараб, както и че той не е бил истинският й баща. Тя много плака, но намери утеха в щастието, че завинаги щеше да остане със своя любим. По пътя за Каируан тибутите я бяха отвлекли като пленница, но се бяха отнасяли с нея доста сносно. А как се зарадва само, когато с един керван от Мурсук в Триполи пристигна нейната вярна Ребека! Това бе работа на Диксън. Добрата женица тръгна с голяма радост за «Билад Амирика» заедно с младата двойка.
А амулетът?
Откакто се помнеше, Рахел винаги го беше носила на врата си, окачен на тънка верижка. Той представляваше малка кожена кутийка, чиито ръбове бяха здраво зашити. Когато тя ги разряза, се показа кръгло портретче, на което бе изобразена красива характерна мъжка глава — истинска миниатюрна живопис. Успяхме да извадим малката тънка пластинка. За мое смайване на обратната й страна прочетох:
«Робер Сюркуф, Париж 1804»
Дали именно този човек беше «прочутият капитан», за когото е говорил умиращият моряк? Много вероятно. За съжаление издирванията, проведени от Диксън и мен, не доведоха до стопроцентова сигурност. Но онова, което узнах при това разследване относно историческата личност на Робер Сюркуф, съм описал в следващата повест [50].