Когато се приближихме на около хиляда крачки от селото, неочаквано нашият водач взе да шиба с пръчката своята хеджина така, че животното бързо се втурна напред.
— Ефенди, тоя ни крои нещо! — обади се Али. — Няма ли да препуснем подир него?
— Не. — отговорих аз и продължих да яздя в същия бавен ход.
— Но онова, което е намислил, не може да е нещо хубаво. Ти знаеш, че Аллах ме е надарил със способностите на голям познавач на хората. Успях да надникна в най-закътаните кътчета от сърцето на този Тахаф. Там е съвсем черно, а лицето му е като на някой Абу Хосеин [10], който се кани да хапе. Защо избърза напред? Във всеки случай не и за да разпространи нашата напълно заслужена слава, нито пък за да поиска да ни окажат подобаващи почести. Затова най-настоятелно те моля да ускорим ездата.
— Нито ще има смисъл, нито успех.
— Олеле, ефенди, колко ти е трудно да поразмислиш! Там, където съществува някакъв смисъл, там има и успех, а където има успех, там винаги преди това е съществувал и смисъл.
— Този тидиту или ни крои нещо лошо, или не. Препуснем ли подир него, няма да постигнем нищо друго, освен че в първия случай няма да съумеем да предотвратим злите му помисли, а във втория пък само ще се изложим и ще го обидим.
В този момент Тахаф достигна селото. Видяхме как настоятелно заговори нещо на хората, намиращи се между шатрите. Неколцина от тях се отдалечиха. Несъмнено бяха получили някакво поръчение. После той обърна своята хеджина, за да ни пресрещне и, когато се приближи, ми каза:
— Избързах напред да известя на хората за пристигането ти. Целият дуар се радва, че ще може да те поздрави като свой гост.
— Благодаря ти — отвърнах му хладно. — Ще те помоля само да ни разрешите да вземем вода и да си отпочинем край кладенеца. След това ще продължим пътя си.
— Ефенди, нима законите на пустинята са ти непознати? Не знаеш ли, че да отблъснеш покана за гостуване, е равнозначно на смъртна обида?
— Никой не ме е канил.
— Тогава го правя сега. Ти ще си наш гост. Моля те да приемеш!
— Но чий гост ще бъда?
— На целия дуар.
Това звучеше много хубаво, ала ми се струваше подозрително, тъй като имах вече опит. Гост на цялото село? Тази покана не означаваше нищо. Не биваше да се задоволявам с нея. Ако по-късно се нуждаех от помощ, хората можеха да ме прехвърлят един на друг и никой от тях не беше задължен да ме вземе под закрилата си. А съвсем иначе стояха нещата, ако станех гост на някой определен човек. Той нямаше право да ме изоставя в беда, а беше длъжен във всички случаи и при всякакви обстоятелства да ме закриля. Въпреки това си дадох вид, че предложението му ме е зарадвало. Не исках още с пристигането си да проявя недоверие и подозрителност. Ако ме смятаха за по-наивен, отколкото бях, това можеше да ми бъде само от полза.
Според обичаите, когато на обитателите на пустинята им дойдат на гости приятели и познати, поздравите за добре дошъл преминават много шумно. Това е тъй нареченото La’b el bamt -увеселение със стрелба. Но пристигнат ли непознати, всички се държат спокойно, за да не ги изплашат, понеже не е изключено чуждите хора да вземат пукотевицата на сериозно и, с други думи, като враждебно поведение. Ето защо, когато влязохме в лагера, не изгърмя нито една пушка и не се чу нито един вик, ала всички шатри и къщурки се бяха опразнили и обитателите им, стари и млади, мъже и жени, юноши, девойки и деца се заблъскаха около нас, за да ни зяпат. На нито едно лице не забелязах враждебно изражение, обаче не видях и следа от радост, за която бе говорил Тахаф.
Той ни поведе към най-външната редица шатри — защо, разбрахме едва по-късно. Мъжете, които заварихме там, имаха сериозен и затворен израз на лицата и макар да се намираха у дома си и да живееха в мирно време, бяха въоръжени до зъби. Жените не носеха фереджета. Бедуинките не обичат да забулват лицата си. Те изглеждат повехнали и похабени, защото жената на пустинята носи цялата работа на гърба си и бързо се състарява. Но сред младите момичета имаше няколко, които оставяха много приятно впечатление. Косите им, сплетени в дълги плитки заедно с пъстри панделки и нанизи от мъниста, падаха върху гърбовете. На ушите си носеха тежки обици, на китките имаха различни накити, а на глезените — медни гривни, които се виждаха, понеже роклите или шалварите не стигаха дотам, за да ги закрият, а краката им бяха боси. Вярно, че тези крака не бяха нито красиви, нито изящни, а груби и широки и по не един и два от големите пръсти личаха опустошителните следи, оставени от коварната пустинна бълха. Тя се заравя под нокътя на крака и там снася яйцата си, а така се образуват грозни и болезнени отоци, които могат да се отстранят само с помощта на нож.