От предишните си пътешествия бях навикнал да ме посрещат с едно дружелюбно «мархаба», ала този път не се отвори нито една уста, за да го изрече. А щях да бъда гост на цялото село!
Нашият тидиту накара хеджината си да коленичи, за да слезе от седлото. Али и аз направихме същото. Водачът ни издаде някаква заповед, която не разбрах, защото той си послужи с диалекта на племето тибу, а не с арабски език. Но веднага ми стана ясно какво беше наредил, понеже неколцина мъже се приближиха до нас, за да отведат камилите ни. Възспрях ги с движение на ръката и попитах:
— Какво ще правят с животните ни?
— Ще ги заведат на водопой — отвърна Тахаф.
— Свикнал съм винаги сам да върша тази работа.
— Самият ти? — удиви се той. — Та нима подобава на достойнството ти?
— Достойнството ти никога няма да се накърни, ако си добър не само към хората, но се отнасяш с внимание и към животното, което е твоя собственост.
— Въпреки това не е необходимо да извършваш работата на ратаите!
— Нима трябва да превърна свободните ти воини в ратаи, като им възложа тази задача? Далеч съм от такава мисъл! Къде е кладенецът? Сами ще заведем камилите си на водопой!
Тахаф смръщи вежди, обърна се към хората си и им подхвърли няколко думи на диалекта на тибу. Използвах момента набързо да прошепна на застаналия до мен Али:
— Прави същото, каквото правя и аз!
Моят слуга кимна и десницата му хвана дългата пушка така, както и аз държах тежкия мечкоубиец. Преметната на ремъка си, карабината «Хенри» висеше на гърба ми. Моите подозрения се бяха превърнали в сигурност. Този ред от шатри, в чието начало бяхме застанали, както изглежда се обитаваше от хора с типичните черти на тибутите, отличаващи ги от повечето жители на дуара. Това бяха все диви, буйни и, както личеше, брутални типове, от които можеше да се очаква всичко. Направи ми впечатление, че обитателите на останалите шатри стояха недалеч и ни зяпаха, ала не се приближаваха съвсем. Струваше ми се, че тази най-външна редица от шатри изобщо не принадлежеше към самото село. Дали тибутите не бяха тук просто като гости? Едва бях успял да прошепна няколко думи на моя слуга, когато предводителят на тези хора отново се обърна към мен и с не съвсем дружелюбен тон ми каза:
Невъзможно ни е да ти позволим да вършиш една толкова презряна работа. Нека слугата ти заведе своята камила на водопой, нека върви, но ти ще предоставиш твоята камила на нас, понеже си наш гост, гост на цялото село.
Аха! Значи Али трябваше да се отдалечи, искаха да ни разделят. Отговорих му:
— Али ал Хакими ще остане при мен! И казваш, че съм бил гост на цялото село? Да не би да съм някоя ненаситна куку кушу [11], която трябва да изхранват петдесет други птици? Искам да бъда гост на един-единствен човек и сам ще си го избера. Къде е шейхът ал билад, старейшината на дуара?
— Това съм самият аз и ти ще живееш при мен. И така, последвай ме!
— Ти ли? — попитах аз с тон на недоверие. От известно време го смятах за чужд на селото човек и след като с висок възбуден глас, който можеше да се чуе и от другите хора, се представи за шейх на селото, аз забелязах как погледите на мнозина от тях се отправиха към един стар човек с достопочтена външност, чието изражение издаваше учудване и неодобрение. Веднага предположих, че този старец е шейхът. Затова и попитах «ти ли?».
— Да,аз! — увери ме Тахаф. — Хайде, ела! Той хвана лявата ми ръка, за да ме поведе със себе си, но аз не се помръднах от мястото си и възразих:
— Позволи ми първо да се осведомя ей от онзи човек!
При тези думи посочих към стареца, ала Тахаф решително направи знак на хората си и гневно извика:
Нима искаш да ме обидиш, като не вярваш на уверението ми? Аз съм шейхът: така че тръгвай!
Той отново ме хвана, за да ме издърпа със сила, а в същото време хората му ме обградиха заедно с Али и ни затикаха да вървим напред. Бяха около двайсетина души. Не биваше да търпя подобно отношение, ако исках да оцелеем. Затова със заплашителен тон ги предупредих:
— Разкарайте се и ни оставете на мира, иначе сами ще си пробием път!
Негодниците се разсмяха и продължиха да ни блъскат, а Тахаф, който също се хилеше подигравателно, каза:
— Хайде, хлапако! Аз ще ти покажа пътя!
Хванах с двете си ръце мечкоубиеца напреко пред тялото си, така че част от него стърчеше и отляво, и отдясно, въпреки гъстата тълпа около мен — с бързо мощно движение се завъртях около себе си. По този начин Тахаф и неколцина от хората му бяха ударени от приклада и дулото на карабината и отхвърлени назад. Използвах веднага спечеленото свободно пространство, за да вдигна и развъртя пушката над главата си и да извикам: