— Няма да им го дам!
— Говориш много самоуверено. Докато си при нас, си в безопасност. Влезте в моята шатра и се задоволете с малкото, което ви предлага бедността ми. Вие сте закриляните и ако ни поверите камилите си, ще ги отведем на водопой и ще ги нахраним.
— С удоволствие ги предоставяме на грижите ви, защото имаш честно лице, а устата ти говори истината.
Той ни заведе в шатрата си, чието обзавеждане съвсем не говореше за заможност. За добре дошли ни посрещнаха с питие от вода и сок на фурми, а после видяхме, че заклаха един овен, за да го опекат на шиш.
Шатрата беше разделена на две. В едната половина седяхме ние заедно с шейха, а от другата се чуваше как жена му шета. Тя беше заета с дейността на «мелничарка» — между два камъка стриваше негърското просо дура на брашно. Печеното все още не бе готово, когато при нас влезе един от жителите на селото и съобщи:
— Отвън чака един тибу, който иска да говори с теб, о шейх.
— Нека влезе — отговори старецът.
— Не желае. Трябвало да говори с теб насаме.
— За какво?
— За твоите гости.
— Тогава още повече трябва да настоявам да влезе, защото те имат право да чуят какво ще се говори за тях. Пророкът и законът на пустинята повеляват да уважаваш госта и да го закриляш. Аз ще изпълня тази повеля, ако ще би да ми струва и животът.
Човекът излезе. Не се бях излъгал в шейха, той беше доблестен и честен бедуин, на когото можехме да разчитаме. Отвън дочухме кратка разправия на полувисок глас, а после пратеникът на Тахаф влезе в шатрата. Той не удостои с поглед нито мен, нито Али, а с гневен тон крясна на шейха:
— Защо не излезе навън, както накарах да ти кажат?
— Защото съм старейшината на моето село, собственик и господар на тази шатра. Правя само това, което искам. Уважавам гостите си!
— И ние сме твои гости, които трябва да уважаваш!
— Нима живеете в моята шатра? Обърнахте ли се към мен с думата «дакилах»?
— Не ни е нужно. Ние сме свободни тибу, които няма защо да молят никого за каквото и да било. Свикнали сме да заповядваме, както и заповедите ни да бъдат изпълнявани.
При тези думи ръката му стисна дръжката на ножа, а изразът на лицето му стана още по-заплашителен. Видях, че поведението му сплаши шейха. Все пак, запазвайки достойнство, старецът каза:
— Заповядайте другаде, колкото щете, само не и в моя дуар! Какво имаш да ми съобщаваш?
— Изпраща ме Тахаф, нашият прославен предводител. Той настоява да му предадеш двамата гяури.
При тези думи човекът посочи към мен и Али, но пак без да ни удостои с поглед.
— Аз не съм гяур, а правоверен последовател на Пророка! -кипна Али, обаче пратеникът на Тахаф не му обърна ни най-малко внимание.
— Нима искаш лицето ми да се изчерви от срам? — попита го шейхът. — Кой закон ни позволява да предаваме някому гостите си?
— Няма закон, който да закриля един гяур!
— Аз не съм гяур! — гневно повтори Али. Този път пратеникът все пак обърна внимание на възражението му. Той подхвърли на Али презрителните думи:
— Ти трябва да мълчиш. Който слугува на един неверник, е не само гяур, а дори и нещо много по-лошо. И така ще ни ги предадеш ли, о, шейх?
Последният въпрос бе отправен отново към старейшината. В отговора му все пак пролича известна несигурност:
— Не можете да искате подобно нещо от мен!
— Но го искаме! Тези крастави привърженици на едно друго вероучение трябва да разберат, че…
Той бе прекъснат. Али, който както вече споменах, не беше страхливец, скочи на крака:
— Мълчи! Аз не съм привърженик на лъжливо учение. Знаеш ли кой съм аз? Името ми е Али ал Хакими ибн Абас ар Руми бен Хафис Омар ан Назафи ибн Садек Камил ал Батал. Който ме обижда, ще го…
— Мълчи бе, гяур! — прекъсна го от своя страна пратеникът на Тахаф. — Вие сте смърдящи кучета, които трябва да бъдат разкъсани от хиените и лешоядите!
До този момент аз не се бях обадил, но вече ставаше необходимо да се намеся, иначе, въпреки добротата на почтения шейх, съществуваше опасност от страх да отстъпи пред настоятелното искане на разбойника. И така, бързо скочих на крака, изправих се пред пратеника и с предупредителен и твърд тон му казах:
— Слушай, негоднико, не прекалявай! Вярно, че иначе ми е съвсем безразлично какви ги дрънка тип като теб, но не понасям думите гяур и куче. Повториш ли още веднъж някоя от тях, ще те просна на земята!
Случи се онова, което очаквах след подобна обида — той бързо извади ножа си, затъкнат под шнура, служещ му за колан, и яростно ми крясна: