— Аз обаче имам — заяви Сеси. — Ти си висок и си най-красивият мъж в целия свят. Вечерта е чудесна — завинаги ще я запомня. — Тя протегна чуждата студена ръка, намери неохотната му длан, стопли я и силно я стисна.
— Но тази нощ ту си тук, ту те няма — запремигва Том. — Исках да те заведа на танци заради едно време. Когато ти предложих, нямах предвид нищо сериозно. И после, когато стояхме при кладенеца, разбрах, че нещо в теб се е променило, наистина се е променило. Имаше нещо ново и нежно, нещо… — Той потърси нужната дума. — Не зная как до го кажа. Нещо в гласа ти. И сега пак съм влюбен в теб.
— Не — възрази Сеси. — В мен, в мен.
— А ме е страх да съм влюбен в теб — каза той. — Ще разбиеш сърцето ми.
— Възможно е — съгласи се Ан.
„Не, не, ще те обичам от цялата си душа! — помисли си Сеси. — Кажи го вместо мен, Ан. Кажи, че ще го обичаш!“
Ан мълчеше.
Том тихо се приближи и постави длан върху бузата й.
— Намерих си работа на стотици километри оттук. Ще ти липсвам ли?
— Да — отговориха Ан и Сеси.
— Може ли да те целуна за сбогом?
— Да — преди да успее да се обади някой друг, рече Сеси.
Той доближи устни до странната уста. Целуна я и целият трепереше.
Ан седеше като мраморна статуя.
„Ан! — скара й се Сеси. — Размърдай се! Прегърни го!“
Ан седеше като изваяна кукла на лунната светлина.
Том отново целуна устните й.
— Обичам те — промълви Сеси. — Тук съм, ти ме виждаш в нейните очи и аз те обичам, дори тя никога да не се влюби в теб.
Той се отдръпна с вида на човек, който е пробягал голямо разстояние.
— Не зная какво става. За миг…
— Да?
— За миг ми се стори, че… — Том вдигна ръце към очите си. — Няма значение. Да те закарам ли вкъщи?
— Да — отвърна Ан Лиъри.
Той уморено подкара огрения от луната автомобил във все още ранната лятно-есенна нощ. Сияещите морави и пустите поля бързо се плъзгаха покрай тях.
И загледана в полята и моравите, Сеси си помисли: „Ще си струва, ще си струва всичко, за да съм с него от тази нощ нататък.“ И пак чу тихите гласове на родителите си: „Внимавай. Нали не искаш да се осакатиш — да се омъжиш за обикновено, оковано за земята създание?“
Да, да, каза си Сеси, ако той ме пожелае, ще се откажа от всичко. Тогава няма да има нужда да се скитам през изгубените нощи, няма да има нужда да живея в птици, кучета, котки и лисици, ще искам само да съм с него. Само с него.
Пътят летеше отдолу им и шепнеше.
— Том — каза накрая Ан.
— Да? — Той спокойно се взираше в пътя, дърветата, небето, звездите.
— Ако някога, когато и да е, отидеш в Грийнтаун, Илинойс, на няколко километра оттук, ще ми направиш ли една услуга?
— Каква?
— Ще ми направиш ли услугата да се отбиеш при една моя приятелка? — пресекнато и неловко попита Ан Лиъри.
— Защо?
— Тя ми е добра приятелка. Разказвала съм й за теб. Ще ти дам адреса й. — Когато колата спря при фермата на родителите й, момичето извади молив и лист хартия от чантичката си и надраска няколко реда на коляното си. — Разбираш ли почерка ми?
Той погледна листа и озадачено кимна.
Прочете думите.
— Ще й отидеш ли на гости? — изрекоха устните на Ан.
— Някой ден.
— Обещаваш ли?
— Какво общо има това с нас? — яростно извика Том. — За какво са ми имена и адреси? — Той смачка листа на топка.
— О, моля те, обещай ми! — каза Сеси.
— … обещай… — повтори Ан.
— Добре, добре, добре! — викна Том.
Уморена съм, помисли си Сеси. Не мога да остана. Трябва да се прибера вкъщи. Мога да пътувам само по няколко часа на нощ. Но преди да си тръгна…
— … преди да си тръгна… — промълви Ан.
Тя го целуна по устните.
— Аз те целувам — каза Сеси.
Том я отдръпна от себе си и впери очи дълбоко, много дълбоко в Ан Лиъри. Мълчеше, ала лицето му постепенно започна да се отпуска, бръчките му изчезнаха, устните му изгубиха твърдостта си и той отново се вгледа в огряното от луната момиче пред себе си.
После я свали от колата и без дори да й пожелае лека нощ, бързо потегли по пътя.
Сеси излетя.
Сякаш освободена от затвор, Ан Лиъри се затича по пътеката към дома си и затръшна вратата.
Сеси поостана още малко. С очите на един щурец видя топлия нощен свят. Самотно поседя в една жаба край вира. С очите на една нощна птица погледна от високия, призрачно осветен от луната бряст и видя да гаснат светлините в две селски къщи, едната тук, другата на километър и половина разстояние. Замисли се за себе си и своето Семейство, за своята странна способност и за факта, че никой от Семейството не можеше да се жени за хората от широкия свят зад хълмовете.
„Том? — Разбуждащият й се ум полетя с нощната птица над полята с див синап. — Още ли пазиш листчето, Том? Ще дойдеш ли някой ден, когато и да е, да ме видиш? Тогава ще ме познаеш ли? Ще се вгледаш ли в лицето ми, за да си спомниш, че си ме виждал и ме обичаш, както те обичам аз, с цялата си душа, завинаги?“