Нешка Робева, Маргарита Рангелова
От Ротердам до Амстердам
От Амстердам до Ротердам разстоянието е съвсем кратко. Не си спомням точно колко, но не беше много. Пътувахме с автобус и бяхме учудени от това, че в припадащия здрач, когато вече във всички къщи палеха лампите, в никоя не беше спуснато пердето. Двуетажни къщи, зелени поляни и отново двуетажни къщи. И във всяка къща все едно и също — мъж, който чете вестник, жена, която плете, телевизор, който върти своите програми… От време на време мъжът поглежда към екрана, от време на време — жената. Така бяхме увлечени в тази картина, която ни изглеждаше като натраплива щампа, като безкрайна реклама на спокоен, защитен, осигурен живот, че трябваше да мине доста време, докато се попитаме — не сме ли много любопитни, не е ли неприлично това вторачване в чуждите, незащитени от пердета прозорци. После видяхме, че и другите, които пътуваха в същия автобус, представители на още три страни, са лепнали носове, на прозорците. Е добре, щом тази скука е интересна не само на нас, няма за какво толкова да се тревожим. По-късно в Ротердам виждахме все същите сгради с все същите прозорци, с все същата картина — мъжът, който чете, жената, която плете, любопитните чужденци, които надничат, и безразличните холандци, конто отминават. Напразно очаквахме някъде тази безкрайно еднаква картина да се смени. Не, нямаше такава опасност. Но скоро и ние престанахме да се интересуваме от това, което ставаше зад прозорците на холандците.
Започна световното първенство по художествена гимнастика и много скоро градът престана да ни интересува. Всичко бе съсредоточено в спортната зала, където холандците не бяха така тихи и безразлични. Напротив, много бързо отделяха своите любимки независимо от съдийските решения.
Тук Нешка Робева трябваше да усети горещия дъх на залата за последен път на голямо състезание. Това беше прощалното й световио първенство. По-късно трябваше да се яви на още една спартакиада в София, да присъствува на тържествената церемония, с която нашата публика изпращаше една голяма гимнастичка към новото й поприще. Тогава публиката не знаеше към какво я изпраща, знаеше само, че това момиче, което в продължение на толкова много години беше носило радост в залата, няма вече да играе.
Нешка повече присъствуваше, отколкото участвуваше. Беше току-що играла за последен път отречения от съдийките и толкова харесван от публиката казачок с въже. Аплодисментите не стихваха. Хората не искаха да признаят правото на това момиче да се оттегли. Защо, когато точно нейната гимнастика толкова вълнува? Какво налага това напускане на голямата „сцена“, когато трибуните така горещо те приветствуват? Кой можеше да предположи, че това лъчезарно момиче се оттегля от огорчение?
Изминаха седем години и ето че отново слизахме на същото това амстердамско летище. Сега нямаше да пътуваме с автобус до Ротердам. Оставахме в този град за Второто европейско първенство по художествена гимнастика. Нешка Робева идваше като старши треньор на националния отбор на България. Водеше своите гимнастички, които щяха да покорят този град, който бяхме зърнали съвсем бегло преди седем години…
Два дни преди състезанието нашата треньорка трябваше да гони двама, които й бяха изтръгнали чантата от ръцете насред оживена улица. Нешка беше потресена от това, че хората кротко правели „шпалир“ и на крадците, и на нея. После се сепваше — с кой акъл хукнах да ги гоня, можеха да ме пребият — после пак се връщаше към тази гонитба, в която всички били такъв невероятен декор. И все пак между хилядите тихи холандци се намерили двама, които настигнали крадците и върнали чантата на Нешка. Може би са се трогнали от това, че тази жена, която гони двама мъже, все повтаряла: „Паспорта ми!“ Накрая, когато й подавали чантата, казали: „Мадам, ето паспорта ви. Това ли е най-важното?“ „А какво по-важно?“ — учудила се Нешка. Онези само повдигнали рамене.
По-късно подобни грабители срещнали и една югославянка — тя даже не усетила кога само дръжките на чантата останали у нея. Бяха й подхвърлили паспорта. Същата участ сполетя една белгийка, още една югославянка. Започнахме да се питаме — къде сме попаднали? Това ли е същата мирна, тиха, осигурена страна? Къде отиде идилията, която само преди седем години ни удивляваше със своята универсалност?
Не, наистина бе същата страна, тиха и мирна. И сега вечер можеше да се види онази позната картина — мъжът с вестника, жената с плетката, телевизорът. Прозорците и балконите бяха отрупани с цветя, никъде никакво пране. Чисто, спретнато, тихо и мирно. Откъде се бяха появили онези пладнешки разбойници? Нямахме време да мислим дълго по тези въпроси.