Тепавичаров настояваше веднага да прекратя „комедията“:
— Нямаш време. Не си играй на психологически етюди, а поемай отбора. Броени дни остават, между тях няма предвидени за фасони.
Въпреки това следвах препоръките на Стойчо. Работех с Валентина на другия край на залата, но виждах всичко дори когато бях с гръб. Удоволствието от глезенето, което момичетата можеха да срещнат при такъв случай, започна да се изпарява бързо. Вече не се мереха. За три дни качиха още по два килограма. Този път сами почувствуваха неудобството от натежаването. На другия килим се носеше някакъв тромав, забавен кадър на моето ансамблово съчетание с веселото настроение на помощник-треньорката, с постоянното ласкаво. „Хайде, момичета, още малко“. Кипях, мълчах и се правех, че не ги забелязвам, докато усетих, че погледите се отправят все по-често към мен и Валентина. Ние нищо не „забелязвахме“. Така издържахме четири дни, докато отново „взех властта“. Казах, че не ми е нужна такава помощничка — не защото се чувствувам предадена от нея, не защото е приела с такава лекота моето „отстраняване“, но не мога да приема да променя така принципите на подготовката. Ако тя беше продължила честно това, което съм започнала, ако не беше снижила така катастрофално изискванията, щях по-лесно да забравя готовността, с която ме смени.
И така, освободих помощничката си, поех отбора и завърших подготовката му навреме за това пробно европейско първенство. В двата града на Австрия, където се състояха двете части на състезанието, българският ансамбъл получи най-високи оценки за композиция и втори за изпълнение. Така приключи работата ми с този ансамбъл. Сега понякога на тренировките ми идват някои от тези момичета, студентки от. ВИФ, и на мене винаги ми е много приятно да ги видя. Никога не им го казвам. Може би се досещат. Никога не сме говорили за онзи случай. Не сме изяснявали кой колко е виновен, но когато се връщам от някое състезание и ме посрещнат на аерогарата Ина Димитрова, Здравка Саздова, Евгения Цанкова, много им се радвам. Приятно ми е, когато в пощенската кутия намеря картички от търновските момичета Петя Цветкова и Мариета Балъкова. И ето ме — генерал без армия. Назначена съм за треньорка на ансамбловото съчетание, а го няма ансамбълът. Работя с Валя, но ми е нещо терсене. Това не може да бъде всичко. Една Валентина — добре, но колкото и да напредва, колкото и да се утвърждава, това съвсем не ми е достатъчно. Тогава на един пленум на федерацията се прие концепцията за децентрализирана подготовка. Ще се обяви конкурс за ансамблови съчетания. Това вече означаваше, че няма да имам възможност да готвя ансамбъл, ще трябва да напусна федерацията.
Получих предложение от „Левски-Спартак“ да поема техния отбор. Най-добрите състезателки, които имат. „Преговорите“ водеше Йосиф Ашер, председателят на секцията. Винаги ще му бъда благодарна за всичко, което е направил за художествената гимнастика. Когато се каже обществен деятел, представям си Ашер — деен, ентусиазиран, безкористен, винаги готов да помогне.
Треньорката Златка Бончева вече се бе изморила да „подава“ деца с качества и да не им вижда развитието. Като разбрала, че ще ми предложат място на треньорка, се зарадвала. Решила да ми предостави всичко най-добро. Още не познавах Златка, ако се изключат беглите срещи по състезанията. Почти не вярвах, че ще се намери такава треньорка, която доброволно и с радост да си даде най-добрите състезателки. Започнах да вярвам, че съм родена под щастлива звезда, както няколко дни преди това вече си мислех, че едва ли ще се, намери човек, по без късмет от мене. Имах само едно условие. С мене трябваше да дойде и Валентина Ганева, макар че на първо време щеше да играе с емблемата на „ЖСК-Спартак“ — Варна. Големите дружества трудно правят такива жестове, но ръководството на „Левски-Спартак“ не ми отказа.
Златка ме покани на тренировките си. Мислеше, че ще ми харесат Тереза, Илиана, Лили. Харесаха ми, но привлече вниманието ми и Анелия. Треньорката нямаше нищо против. Радваше се за всяко дете, за което кажех, че има данни.
Залата на „Герена“ ме посрещна както никога не съм можела и да си представя. Мислех, че отивам и започвам тренировките. Вместо това — тържествен церемониал. Продукция на всички гимнастички на „Левски-Спартак“ пред родителите. Поздравителни картички до всяка от тези, които преминават при новата треньорка, от малките, които остават при Златка. Слово на Бончева, с което предава своите възпитанички на Нешка Робева, защото вярва, че само тя може да ги доведе до върховете, до които тези деца заслужават и могат да стигнат.