Не зная какво ще си спомня след време Валентина от тези години, в които се е състезавала, но за мене като треньорка първите месеци с децата на „Левски-Спартак“ сигурно ще си останат най-щастливото време. Тези момичета ме гледаха с такъв възторг, изпълняваха така точно всичко, което им кажех, искаха непрекъснато да докажат, че не съм сбъркала, като съм ги избрала. Дните бяха наситени с такова вдъхновение, че всичко, което се правеше в залата, беше като песен. При това първият месец мина „под знака“ на тренировките за техника. Най-скучните тренировки. Зная го много добре. На мене са ми тежали. На тях не тежаха. Бяха в непрекъснато приповдигнато настроение. Струваше им се интересно всичко, което кажех.
Когато дойде ред на творческата част — натрупване на елементи за новите им съчетания, в залата се разрази някаква буря. Никога не съм си представяла, че у толкова малки деца може да има толкова фантазия. Спомням си, че с ансамблистките обявих две седмици за слушане на музика и конкурс по двойки за най-добри елементи. Исках да вмъкна в композицията по нещо от тях, да я почувствуват като своя. Бяха много полезни тези две седмици, видях към какво се стремят, на коя какво лежи, но те в никакъв случай не могат да се сравняват с този творчески месец на малките от „Левски-Спартак“. Може би защото децата не се стесняват и всичко, което им хрумне, са готови да покажат. По-големите момичета все пак обмислят дали е достатъчно интересно, за да се предложи. Тези деца сега ме затрупаха с идеи.
Не пусках никого в залата освен Златка Бончева. Не исках никой, да види нито работата за техника, нито работата за нови елементи, най-малко постановката на новите съчетания. Мисля, че едно от нещата, които най-много са пречели на нашия спорт, са точно тези „Ах, тя е фантастична!“ или „Нещо нищо не става от новото въже на това момиче“. Дойдат, погледат и тръгват да разнасят неузрялото си впечатление. Съдийките това и чакат. Имат вече готови оценки за фантастичната и за онази, дето нищо не става. Знаех, че специалистките много се дразнят от затворените врати, въпреки че, когато са отворени, рядко се сещат да минат. Но разберат ли, че не се допуска никой до тренировките, тогава ги обзема лудо желание да видят какво става. Пропуснах няколко контролни състезания за международни турнири и с това градусът на любопитството нарасна до враждебност. Нищо, това не ме безпокоеше.
Започнах да се задушавам от липса на време. Поставях нови съчетания и залата изведнъж стана много тясна за осем момичета. Кога да минат всички с музиката си пред мене? Нищо не излиза. За тази малко, за другата малко, а от малко много не става. Нали исках да бъдат тези деца нещо съвсем ново, невиждано, още от първата им поява, когато ги е поела Нешка!
Спасителната идея дойде от Анелия: „Другарко, не може ли да играем четвъртинки и половинки настрана, без музика?“ Наистина, защо да не може! И как на нас, големи състезателки, никога не ни е дошло наум! Настрани изпробвахме само елементи. Всичко друго — с музика. Може би не ни се е налагало. При Жулиета работехме в началото три, после две. Имахме възможност по сто пъти да минем пред нея. Казах — може, разбира се, но в първите дни много внимателно наблюдавах какво става встрани от терена. Не бях виждала да се играят половинки без музика. Оказа се, че децата се справят отлично. Това много облекчи работата ми. Изчезна паниката „не ми стига времето“ и се смени от постоянно, упорито безпокойство „не ми стига времето“.
Не зная, може би това е някакъв комплекс. Не ми стигаше времето, а не исках да се лиша от никое от тези деца. Не правех нищо, за да облекча дневния режим. А за какво толкова бързах? Сроковете, които ми бе поставило дружеството — три години, ми позволяваха да работя и да пея. Кой искаше от мене за месеци да направя чудеса? Изглежда има нещо вярно в това, което говорят за мене, че съм ненормално амбициозна.