От 1 октомври 1976 г., когато поех децата на „Левски-Спартак“, до март никой не ги видя. Явихме се най-напред на градско първенство. Такова вълнение съм изпитвала може би само при първия международен турнир, в който участвува Валя. Стараех се, разбира се, да не ми личи, но не зная колко успявах. Изглежда, че ми личеше. И досега си спомням отчетливо всяка грешка, както своите не помня.
Размазаха ни, казано на спортен жаргон. Около Златка веднага се събраха да я съжаляват. Как е могла да ми даде децата си! Какво съм направила от тях! Аз, разбира се, една добра дума не чух. Мисля, че в този момент бях съгласна да понеса всички възможни критики, само не това мълчание, с което се отминава безнадеждно провалил се човек.
Интересно е, че само седмица по-късно на републиканското първенство нашият отбор победи категорично и изведнъж всички видяха промяната у тези деца, въпреки че сега се чу друго безпокойство: „Нешка иска да направи всички като себе си“.
Този упрек беше последният, който можеше да бъде отправен. Знаех, че всичко е още много сурово, че мога да понеса — много критични забележки, че това са съчетания, които много пъти ще се променят, но поне в уеднаквяване не можех да бъда обвинена. Първата ми основна грижа беше да опозная децата, да намеря специфичното за всяко, да ги покажа колкото може по-различни.
Това е един от уроците на Жулиета, който поставям винаги на първо място — всеки си носи нещо свое, трябва да се изнесе така, че да звучи в залата твоята тема. Жулиета никога не се съгласи да ми постави лирично съчетание, на Мария отказваше динамичните. Мисля, че това беше прекалено акцентиране върху спецификата. Имам амбицията да търся покрай доминиращата тема и другите, които звучат заедно с нея. Но това правило — да се опознае състезателят и да се подчертае характерното в него, си остава валидно за мене повече от всичко.
Разбира се, в онзи етап още не можех да кажа, че съм разбрала коя е доминантата у всяко от тези деца. Това бяха първите ми впечатления и новите им съчетания отразяваха по-скоро моето виждане за тях, но ги виждах твърде различни и точно затова обвинението, че искам да направя всички като себе си, приех като съвсем несериозно, нещо като тези „Ах, тя е фантастична“ или „Нищо няма да излезе“.
Обвинението, че съм конфликтна, си съществуваше още преди да беше избухнал конфликтът. Може би защото казах, че зная слабостите на новите си съчетания, но не са тези, които ми посочват. Отрупваха ме със съвети, а аз показвах, че не ги ценя особено. Никак не ми се искаше да настройвам колежките срещу себе си, но и никак не можех да се видя в ролята на „подадакваща“, смирена млада треньорка, която приема с благодарност всяко предложение за промени и после казва: „Благодарение на тебе“… Може би това е много добра тактика, но с нея нека да се занимава Паркинсон, на мене точно не ми харесва. Изглежда дипломатичността не е моята тема. Никога не съм я чула да звучи в мене.
И така първата ми задача беше да опозная тези деца. Впрочем все още ми се струва, че не съм успяла. Може би защото да опознаваш големи хора и деца, които растат, стават момичета, е съвсем различно. Това, което доскоро си смятал за най-характерното, утре се променя.
Заварих ги в процес на яростно търсене на себе си. Златка им беше внушила, че най-важен за тях е принципът на самоуправление. Трябва да се наблюдават, да се критикуват за всяка грешка, за да растат като честни хора. Това в най-общи линии. Иначе тази концепция имаше около двадесет закона, които трябваше твърдо да се съблюдават. Често се заключваха в съблекалнята и се критикуваха, та пушек се вдигаше. Освен викове оттам се чуваха и плачове, и оправдания, и нови обвинения. Заключваха се, защото ако се критикували пред мене, това щяло да бъде доносничество. Най-често плачеше Лили. Изглежда това, мъничкото, беше най-грешно. Мереха се сами, държаха за килограмите си, правеха ужасен скандал за 200 грама отгоре.
Илиана беше капитанката. Тя смяташе, че няма право да греши, че трябва да бъде непрекъснато много принципна, абсолютно открита, да няма „тайна мисъл“, да бъде за пример. Ако в някой ден „примерът“ в нещо не беше абсолютно идеален, стигаше се до страхотно самобнчуване.
Отначало ми беше интересно, после започнах да се тревожа. Тези заключвания в съблекалнята все повече ми приличаха на кървава разправа между разярени петлета и все онова, Лилето, излизаше със зачервен гребен. Струваше ми се, че нещо от цялата тази педагогика не са разбрали както трябва. Откъде накъде Илиана е длъжна да бъде идеална, пример — образец, а другите са свободни от това задължение? Илиана повече наблюдаваше какво правят Тереза, Анелия, Лили, Камелия, Таня и почти нямаше време да тренира самата тя. Трябваше нещо да се промени, но много внимателно. За тях всичко, което бе казала другарката Бончева, бе закон. Та Илиана „забранявала“ на кака си да слага лак на ноктите си, защото другарката Бончева никак не харесвала това, и в къщи не можели да я убедят, че кака й няма нищо общо с нейната другарка Бончева.