Беше просто опасно да кажа — край на това ваше безкрайно критикуване, самобичуване, непрекъснат контрол от всички страни, край на тези заключвания в съблекалнята, на тези викове и ревове. Страхувах се да не засегна святото за тях име на другарката Бончева, а и не исках с нищо нея да разсърдя. Сигурно, когато е въвеждала тази система, не е очаквала, че ще се разрасне до такива размери. Да кажа на Илиана: „Задълженията ти на капитан не се състоят в това да следиш всяка крачка на другите“ — означаваше да й кажа — „Ти не си капитан“. Това за Илиана щеше да бъде прекалена обида. Тя беше свикнала да ги командува и възпитава.
Реших да променя незабелязано тактиката — карах Илиана да играе повече пред мене, така й оставаше по-малко време за другите, освен това помолих я да постави нови съчетания на Лили. Лили тогава беше още малка. Нейните натоварвания бяха значително по-ннски от тези на другите. Смятах, че детските й съчетания отговарят на самата същност на Лили и предложението да работи тринадесетгодишната Илиана с единадесетгодишната Лили беше повече с педагогическа цел. Исках да променя формата на взаимоотношения — вместо да я дебне и критикува, да й помага.
Резултатите бяха далеч над очакванията ми. Атмосферата се поуспокои. Илиана показваше дарба да импровизира, да намира нови елементи, а и необикновен такт, когато вече отговаряше за Лили. Постепенно се разредиха заключванията в съблекалнята. Така бяха погълнати от работа, че вече нямаха време да си търсят грешките.
Изненадваха ме непрекъснато с лекотата, с която възприемаха трудните елементи, с находчивостта и готовността да направят всичко, което поискам от тях. Започнах да се плаша от това, че никога не казват, че са уморени, че не могат повече. Аз се увличах по моето „още и още“ и нямаше кой да ме спре да не направя някаква беля, да не преуморя децата. И тъй като в залата нямаше лекар, който да ми каже — толкова е полезно, оттук нататък вече не те съветвам да продължаваш — реших, че трябва да сложа сама ограничителите с много строго разработени планове.
Помогна ми това, че Златка вече беше работила с тях по план и те бяха свикнали. Всяка трябваше да следи изпълнението на личния си план, да си записва какво е направила, да обявява кога е приключила. Тогава вече можех да преценя дали това, което е запланувано, е много, малко или достатъчно. Така регулирах плановете си, преглеждах дневниците, анализирах промените. Иначе, както си бяха много и нямаха насита за новото, можеше наистина да се изправя някой ден пред някое припаднало момиче. До това не се стигна…
На републиканските първенства вече нямаше спор. „Левски-Спартак“ бе лидер почти без конкуренция. Това, разбира се, не можеше да стимулира любовта на колежките. Какво да се прави, не можех да искам всичко наведнъж — и успехи, и обич. Все повече се утвърждаваше мнението, че съм конфликтна личност. При всеки спор за някоя съдийска оценка чувах: „Какво иска Нешка? Има и отборната, и индивидуалната титла, да не би пък да иска да вземе и всичките медали?“ Нищо такова не искам. Държа всяка да получи реалното за играта си. Ако това реално ми дава правото на всички медали, ще ги взема без никакво угризение на съвестта. Не мога да приема, че Тереза ще играе по-сложна лента, и безупречно, а ще получи по-малко само защото в „Левски-Спартак“ са отишли вече прекалено много медали.
Що за принцип е това — да се даде на всички по малко, та да се радват! Не сме се събрали на коледна елха, а на състезание. Състезателките трябва да свикнат с мисълта, че ще бъдат оценявани само по показаното на терена. Който иска медали, да ги получи тук, където всички са поставени в еднакви условия. Разбира се, това, че аз мисля така, не може да промени нещата. Съдийките са представителки на различни дружества, получават често хонорари от тях, не могат да оставят дружествата си без нищо. Ето този принцип — на всекиго парченце от баницата, не мога да понасям. Ако съм изработила за всички парченца — ще ги получа, ако не съм заслужила ни едно — ще се върна и ще се замисля защо съм с празни ръце. Ако нямам навика да се замислям, от дружеството ще ме попитат — какво прави цяла година, защо се връщаш без нищо. Мисля, че такъв е смисълът на състезанието, на реалните оценки, които трябва да станат задължителни, но, изглежда, никога няма да станат.