Така свикнах с този избран от мене в самото начало наставник, че и сега, когато се почувствувам в беда, го търся. Така отидох при него преди световното първенство в Лондон, когато родителите и децата искаха да се откажем в знак на протест, и той ми разказа за свои тежки дни. Нека не си мисля, че се е случило кой знае какво. Случва се. Не всичко в нашия живот върви все по регламент. Нещата понякога се объркват така, че ти се струва, че си попаднал в безизходица, пък после се оправят. За отказ от участие в световно първенство и дума не може да става. Никой треньор, никой спортист няма право да го направи. И въобще — да се въздържам от крайни решения и крайни приказки.
— Прекалено си крайна и обърнеш ли веднъж гръб, трудно ще ти е да се върнеш, а имаш много години пред себе си, в които да доказваш.
Сега, след световното първенство, когато ми казаха, че трябва да се явя на заседание на Бюрото на ЦС на БСФС, на което ще се реши да не бъда старши треньор на националния отбор, отидох пак при Абаджиев.
— Спокойно, никога у нас не може да се стигне дотам, че сериозно да попречат на един кадърен човек да работи. Ще те накажат сигурно за невъздържаност, за остра реакция към решението на висшестоящата организация, ще чуеш н критика, но сигурно и добра дума. Там има доста специалисти, не могат да не знаят, че си способен треньор, ще те защитят. Има много да работиш. Никога няма да свършат хората, които ще оспорват всичко, което си направила. И никога няма да ти липсва признание. И никога няма да дойде такъв момент, в който да можеш да кажеш — доказах. Все ще се налага още да доказваш, какъвто и успех да постигнеш.
Общо взето, с такова „успокоение“ тръгнах за това заседание пред Новата 1980 г. Не знаех с какво настроение ще изляза. С добро. Всичко, което каза Абаджиев, беше точно. Никога няма да свършат хората, които, каквото и да направиш, ще те критикуват, но и винаги ще се намерят такива, които ще видят, че си способен треньор и ще те защитят. С особена благодарност от това заседание си спомням онези, които ми повярваха. Наскоро проф. Райко Петров каза: „Мисля, че имам поне мъничко дял в твоя успех“. Има. И той, и всички, които ми повярваха. Това не се забравя.
Влязох в залата през тази 1980 г. с желание за работа, което в последно време беше значително спаднало. Предстоеше европейско първенство през октомври в Амстердам. Всичко в тази година беше подчинено на тези три дни в Амстердам.
Треньорките в нашия спорт обикновено избягват да показват големите си състезателки на международни турнири преди голямо състезание. Страхуват се, че ще видят някои от най-ефектните си елементи на следващото състезание у съперничките си. Един съвсем основателен страх. Често се случва. И аз съм виждала най-доброто от нашите композиции, пренесено при други гимнастички, но отдавна престанах да се тревожа от това. Бях убедена, че имам аванс, който поне до октомври не може да се стопи. Може да се вземе един или друг елемент, но въпросът е къде ще се сложи — в композиция или натрупано, елемент до елемент. Може да се вземе, но въпросът е как ще се изработи. Нямаше от какво да се страхувам. Нека видят и нека взимат каквото им харесва. Колкото повече им харесва, толкова по-добре.
Не се страхувах и от това да изпратя свои състезателки на турнир, на който домакинството е все още такъв фактор, че моите момичета могат да не победят. Нека. Единственото, което исках от съдийката, която придружава българския отбор, е да не влиза в никакви комбинации. В тези турнири трябваше да се види дали действително съм изпреварила съперничките. Исках да чуя думата на съдийките от другите страни. Исках те да си спомнят след това, че никой не се е опитвал да влияе на оценките им. Затова предпочитах с нас да е Лили Цветкова.
Това беше цялата ми тактическа програма преди европейското първенство. Можех наистина вече да си го позволя, защото си бях осигурила преднина в подготовката. Знаех гол Бях видяла всички съпернички. Знаех много добре кое за колко време се прави, затова не виждах никаква опасност в този срок да ме изпреварят по композиции и изработка на детайлите в цялото. Това бяха трите ми силни страни, не виждах защо да не ги използувам, за да наложа своите гимнастички и пред съдийки, и пред публика. Нищо че публиката от Варшава, Прага. Копенхаген, Корбей Есон няма да присъствува в Амстердам. Това беше публика, която даваше криле на моите момичета, защото се бяха научили да чуват какво казва залата. Освен всичко — какво казва залата, не могат да не чуят и съдииките.