Не можеш и от БТА да разбереш какво става. „Советский спорт“ пристига обикновено след гимнастичките, така че нищо не ти остава, освен да чакаш на аерогарата. Лили трета след две полякини, Анелия и Тереза на четвърто място. Веднага добавят — Девина е на шесто място. Мен ме интересуваше защо Лили е на трето. Изпуснала три пъти лентата си, на два уреда на шампионата взела златни медали. Публиката страшно я харесала. Не можех да разбера как така ще си изпусне три пъти точно лентата, с която отдавна е така сигурна, точна. Реших да не я пускам вече без мене. Лилиното самочувствие беше от особено значение в този период. Дойде ред на републиканския турнир за купата на „Студентска трибуна“ в Кюстендил. Илиана се яви с три нови съчетания. Още неулегнали, а и момичето беше много нервно от това, че трябва да се представи с новата си програма за пръв път пред нашите специалистки. Изглежда не само аз, но и те се чувствуваха по-спокойни на международни турнири, пред чужди съдийки, пред чужди треньорки.
Четири пъти Илиана изпусна обръча, три пъти заплете въжето. Този път съдийките бяха под всякаква критика. При тези грешки, при една много по-силна игра на Анелия поставиха Илиана на второ, Анелия на трето място. Събрах ги и им казах, че една Илиана Раева няма нужда от такива подаръци. Когато е силна, ощетяват я, когато греши — я лансират. Ако искат да помогнат на нашия спорт, да бъдат така добри да си уточнят критерия, да не играят ролята нито на благодетели, нито на наказателна рота. Анелия с нищо не е виновна и едва ли ще може да си обясни по какви правила съдят те. Бях извън кожата си.
Събрах отбора, поздравих Лили и Анелия за добрата игра, казах, че сигурно не взимат сериозно това класиране. Илиана няма какво да се безпокои. В такъв период е, в който не мога да искам върхова спортна форма. Настроението в отбора се подобри. Беше се настанила някаква неловка тишина. Първа се окопити Илиана:
— Добре, че го казахте. Беше ми страшно неудобно от Ани. Като че аз съм виновна. Чувствувам се много по-удобно, когато ме ощетяват, отколкото сега. Това направо на нищо не приличаше. Какви бяха тези оценки? Понякога ми идва да отида и да кажа на съдийките всичко, което мисля, а зная, че не бива.
Казвам:
— Разбира се, че не бива — и си представям как ме ръфат сега: „Тази Нешка с нейните безкрайни капризи, човек не знае вече какво да направи. Все е недоволна“.
На другия ден искам Илиана да играе обръча извън класирането с надеждата, че ще се стегне и ще го изиграе. Така — за да излезе с повече самочувствие от това състезание, в което я тормозеха и несполуките й, и излишното, натрапчиво съдийско толериране. Илиана изпусна отново четири пъти обръча, точно там, където и предишния ден.
Оставаха две седмици до международния турнир за купата на „Студентска трибуна“. Предстоеше ми тежка битка в тренировъчната зала. Първите дни — кошмарни. Илиана не е Илиана. Това вече беше присъдата и на специалистките, събрани в Кюстендил. Каквото захване, все не става. Добре че поне онова, мъничкото, не ми създаваше грижи. Страшно мобилизирано, Лилето тренираше като едно малко войниче. Почти нямаше нужда да го наглеждам. Въпреки това се занимавах повече с нея и Анелия. Оставих Илиана да изживее кризата сама, но към третия ден видях, че кризата се задълбочава. Нямах много време.
Разреших си нещо, което никога не съм си позволявала да правя — казах й, че нейното участие в Амстердам е най-сигурното нещо, което зная. Че до октомври имаме достатъчно време. Зная какво може Илиана и ако трябва, ще забравя всичко и ще готвя само нея, но тя в Амстердам ще е най-силната гимнастичка. Не ме интересува какво ще направи на „Студентска трибуна“. Дори да се провали, дори всички да я отрекат. Това няма никакво значение. Не й предложих само едно—да не участвува в този турнир, да го прескочи. Което означаваше, че независимо от депресията си трябва да се готви.
Никога не съм си разрешавала да казвам на някоя от моите гимнастички, че мястото й е сигурно. Винаги съм поддържала, че трябва да си го извоюват. Оказа се, че и като го извоюват, пак не е сигурно, затова бях престанала да им го обещавам и в такъв вид. Трябваше да се състезават, да доказват, да накарат спецналистките просто да не виждат друг избор. Да бъдат така безспорно над съперничките си, че да е неудобно да им отнемат това, което им се полага. И ето че сега на Илиана казвах: „Дори да се провалиш, ти, а не друга, ще заминеш за Амстердам“. Бях така убедена, че ако сме живи и здрави, до октомври няма да има спор за Илиана, че можех да го кажа с чисто сърце.
Нямаше да мога да си простя, ако се повтореше грешката с Валентина. На едно голямо състезание не отиде и я забравиха. Не биваше авансът на Илиана от Лондон да се стопи без следа. Бях я извикала у дома, за да й съобщя своето твърдо решение да посветя годината на тази цел — утвърждаването й в Амстердам. Лили все още зависеше от Кристина, въпреки че аз малко вярвах в това. Тази вечер Илиана слушаше, мълчеше. Не зная дали не се е чудила как се решавам да й кажа такова нещо, когато това съвсем не отговаря на принципите ми. На другия ден беше неузнаваема. Хвърчеше в залата и се надпреварваха с Лили и Анелия за тези „две без грешка“, които си бяха нашата парола…