Затова сега, когато се връщаме по този път — от Ротердам до Амстердам, всички неприятности, всички трудности, с който се е срещала младата треньорка Нешка Робева, изглеждат по-леки, отколкото са били в момента. Впрочем да оставим Нешка да разкаже за тях.
От осемте години, в които бях гимнастичката Нешка Робева, най-често си спомням онези седем минути, в които комендантът на Световното първенство в Ротердам ни държеше за ръцете — мене и Наташа Крашениникова, и чакаше съдийките да обявят коя от нас ще вземе бронзовия медал. В моята оценка имаше пак недопустимо голяма разлика. Това бе четвъртото ми, последното световно първенство. Така започна с мене още при първото ми участие през 1967 г. в Копенхаген. Така и щях да завърша — оспорвана, с дълги съдийски конференции. През цялото време съдийките се чудеха да признаят ли или да отрекат моята гимнастика.
Никога не съм излизала на подиума с желанието да правя революция в художествената гимнастика. Защо съдийките и някои наши специалисти смятаха, че моята поява е предизвикателство, и досега не ми е ясно. Жулиета Шишманова, моята треньорка, казваше, че у всеки човек има нещо, което само той си носи. За режисьора в театъра, за балетмайстора в балета, за диригента на оркестъра това винаги е било важен проблем. И все пак всички те са зависими от пиесата, от партитурата. Треньорът по художествена гимнастика има това предимство, че сам си е и сценарист, и постановчик. Жулиета търсеше във всяка от нас специфичното, за да го изнесе в най-добрата му светлина. През цялото време, докато тренирах н се състезавах, й вярвах, че наистина прави винаги най-доброто.
И така, когато ме питат (а и когато не ме питат) какво е най-яркото, най-силното, което е останало в спомените ми от тези осем състезателни години, отговарям — това са точно тези седем минути, в които съдийките спореха дали да ми дадат или не бронзовия медал на обръч. Хората често искат да знаят възможно ли е добро чувство към съперница, с която „делиш мегдан“. Възможно е. Изпитвах искрени симпатии към упоритостта, трудолюбието, стабилността на Наташа. Към толерантността. Та на нея и личеше колко е добра и когато се състезаваше! В тези безкрайни седем минути ядът ми не беше насочен към нея. Нещо в това очакване ни сродяваше. Не зная какво е бил за нея този медал, но за мен означаваше много. Как щях да сляза на летището, как щях да погледна хората, ако се върна от четвъртото си световно първенство без медал?
Много по-късно, години след това разбрах, че хората никак не помнят какви медали съм взимала. Помнеха играта ми, беше останало нещо, някаква искрица от онзи огън, който гореше в мене през целите тези осем години. Човешката памет не е счетоводство, особено когато се отнася до художествената гимнастика. Публиката си спомня движението, музиката, ритъма и съвсем не се е интересувала каква точно оценка вдигат съдийките. Тогава не можех да зная това.
Изпитвах някакво непонятно чувство на жал и към себе си, и към Наташа. Божичко, как ще се покажа на летището! След едно от тези хиляди „божичко“ чух: „Нешка Робева“. Комендантът пуска ръката на Наташа и ме поведе като малко момиче към почетната стълбичка. Толкова бях щастлива, че вече забравих какво щеше да стане, ако аз бях останала там, където бе Наташа. По-късно ми се щеше да се извиня за вината, която не бе моя, но не намерих нищо свястно, което да й кажа. Наташа бе умна, чувствителна, усмихна ми се разбиращо. Не бяха нужни думи.
После на това мое последно световно първенство взех още един бронзов медал — на топка. Съвсем неочаквано. С Мария имахме еднаква оценка преди шампионата, а аз отдавна бях разбрала, че там, където имаме равни шансове, съдийките винаги ще предпочетат нея. При това за топката на Мария вече цяла година се говореше като за връх, шедьовър в художествената гимнастика. Специалистките у нас ахкаха и охкаха на всяко състезание, тичаха да я гледат дори когато загряваше. И ето че, освободена вече от напрежението (как ще сляза на аерогарата), сигурно съм играла така, че най-сетне съдийките да ми дадат едно малко предимство пред нея без спор. Радвах се, разбира се, на този неочакван медал, но това не беше онова изстрадано и затова толкова разтърсващо щастие.
Зная, че може да ми се възрази — та ти беше световна вицешампионка, как след това можеш да се вълнуваш толкова от един бронзов медал? Не зная как може, но може. Това ме е разтърсило най-много през тези осем години. Може би защото при нас се създаде ненормална ситуация, която ме държеше непрекъснато в това напрежение — непременно първа. Побеждавах в международните турнири между две световни първенства и после това „непременно първа“ ми изиграваше някоя лоша шега. Защо през тези осем години смятах, че всичко, което не е първото място, непременно е поражение? Не, не мога да обвиня треньорката си, че ме е затормозвала с това напрежение. И все пак исках първото място колкото за себе си, толкова и за нея. И може би от прекомерно желание не го получавах точно когато най-много ми трябваше.