Освен това предстоеше ми републиканско първенство. Ако с всички тези турнири се стараех да убия у моите състезателки страха от състезанието, никак не успявах да се справя с него у себе си, когато дойдеше ред на републиканските първенства. Ако международните съдийки по-леко ми признаваха предимствата, тук дружествените интереси можеха да затворят очите за превъзходството в композициите. Чакаше се само някоя не от моя отбор да завърши без груба грешка, за да й дадат предимство. Сега, когато гледам протоколите, това, което твърдя, изглежда невероятно, защото моите момичета неизменно са на първите места, но аз зная най-добре, защото никой не следи с по-внимателни очи всички перипетии на едно състезание. Опитите да се подцени Илиана Раева в това републиканско първенство отекнаха у мене доста болезнено. Това, че в протоколите Илиана бе първа, не ми донесе радостта, която изпитвах, когато я видех първа на международен турнир. Обиждаше ме самото желание да й убият самочувствието. Това, че не успяваха, говореше добре за психическата й устойчивост, но това, че се стараеха, ме караше непрекъснато да съм нащрек. Не, наистина най-тежки за мене са републиканските турнири.
За пръв път от много години тръгнах за СССР с най-силните гимнастички на България. Казваха ми, че това е лудост. Че там съдийството сигурно ще бъде такова, че ще ни бият жестоко. Ще се върнем зле. Нищо не исках да чувам. Какво от това! Никога не съм казвала, че моите гнмнастички трябва само да побеждават. Ще им се случи да опитат и от горчивината на загубата. От дълги години съветската федерация не пускаше на наши турнири най-добрите си състезателки, ние също се стараехме да отидем с „тринадесети“ състав. Исках да разбия тази бариера. Никой няма полза от това.
В град Толиати ни посрещнаха много добре, зарадваха се, че виждат най-силните. И ако паднахме, то не беше от съдиитвото. Напротив, много нормално се оценяваше играта на българските състезателки. Само че бяха се изплашили. Ето това вече беше страх от състезанието, какъвто у тях до момента не бях виждала. Грешаха, та пушек се вдигаше. Толкова грешаха, че чак не ми се говореше. Мълчах. Говореха те. „Сега като се върнем в София — край на двата дни почивка“.
Бях въвела два почивни дни в седмицата. Правехме сериозни преходи из Витоша, така че не можеше да се нарече съвсем почивка. Освен това във всеки от другите пет дни имахме по две тренировки. Сега момичетата сами решиха да се откажат от единия ден в планината, въпреки че много се радваха на тези екскурзии. И сами поставиха такъв тренировъчен режим в залата, че просто не ме оставяха да кажа „още“.
Предпочитам, разбира се, победите. Те ми носят повече самочувствие, карат ме да стъпвам по-уверено на земята, стабилизират нашата малка група в работната зала, но тази загуба в Толиати ни беше много полезна. Отрезвяваща, предупреждаваща, мобилизираща. Тя дойде тъкмо когато новите композиции вече бяха завършени, работехме за стабилизиране, за артистичност и, струва ми се, добре работехме. Ако при онзи републикански турнир за купата на „Студентска трибуна“ можех да кажа на Илиана — грешките ти в този период не ме интересуват, те са съвсем естествени, не мога още да искам от тебе върхова форма, сега положението беше съвсем друго. В този период — август вече, такива грешки не ни се полагаха.
Излизаше, че нямам право на никакво спокойствие. Можеха да грешат и когато не се полагаше. При това не една, та да кажа — лошо й е било, не й потръгна, а и трите. Това, че можаха да се изплашат от такъв турнир, не бе ли навременно предупреждение, че всичко, което ни се бе виждало стабилизирано, има нужда от много и много още работа? Пак ме хвана паниката „не ми стига времето“, но този път имах съответно настроение и от другата страна.
Работехме на страшни обороти. Вече не се чуваше: „Защо толкова?“ Бяхме въвели „две без грешка“, което беше нашият патент. Играе се, докато станат две цели съчетания без никаква грешка. Това на всеки уред. Отначало беше страшно тежко. Стигаше се, разбира се, до много повече от две, после свикнаха да се концентрират и се случваше често тренировката да завърши с осем цели. Радвах се на тази концентрация, но скоро започна нещо да не ми харесва:
— Какво става с вашите „без грешка“, струват ми се скучни, а скучни не сме ги правили!
Оказа се, че всички вече са мислили за това. Концентрацията бе убила радостта от играта, артистичността. Въведохме към тези „две без грешка“ едно с оценка. Съдия бях само аз, но те бяха доволни. Знаеха, че отчитам всичко — и хубавото, и лошото, и че съм обективна, безпристрастна. Радваха се, като получат висока оценка, като че са я получили на голямо състезание. Илиана няколко дни говори как съм й „вдигнала“ 9,70 на въже. „Да получиш 9,70 на въже от другарката Робева! Представяте ли си каква страхотна съм била!“ Другите я дразнеха: „Стига си си спомняла. Я да те видим отново толкова страхотна“. И Илиана наистина отново играеше за 9,70. На европейското получи 9,80.