В четвъртък виках съдии. Тренировката минаваше като състезание. Момичетата идваха, явяваха се, виждаха оценките си и си отиваха. Така всеки четвъртък получаваха информация за състоянието си и за ползотворността на изминалата седмица.
В последния етап Кристина също започна усилено да тренира, но това й стигна колкото да види, че много не й достига. Мисля, че точно сериозните тренировки в тази толкова късна фаза я доведоха до паниката на последното контролно състезание. Може би това беше първият й опит от много години насам да се отнесе сериозно към едно състезание. Не можа да завърши нито едно съчетание без куп грешки. Тази вечер на заседанието на бюрото не се наложи да кажа нито една дума. Пожелаха ми успех с Илиана и Лили, резерва Анелия. Никакви спорове.
Родителите чакаха да им кажа решението. Поколебах се, а после се засмях. Не, този път нямаше да има никакво пререшаване. На един празник на гимнастиката в Холандия бях вече ходила с Илиана и Лили. Тогава известният западногермански гимнастик Еберхард Гингер казваше, че е вече възторжен почитател на художествената гимнастика. Където може, когато може и както може, ще я пропагандира. След като е видял Илиана и Лили, не вижда защо и момичетата от спортната гимнастика не се прехвърлят към нас. Защо отборите не са по шест? После питаше — а могат ли да се съберат шест такива силни гимнастички? Казвах, че може. По-лесно ще ни бъде, ако са шест, а така — безкрайни, изтощителни борби за три и две места. Гингер не се шегуваше. Негово беше предложението да станат всички на крака и да поздравят българките — тези, които са направили празника истински богат.
Сега, когато пристигнахме в Амстердам, директорът на пресцентъра ни посрещна с малко необичайна шега: „Внимавайте, имаме само българския и холандския химн. Нашият ще си го свирим на друго място, а за тази зала сме поставили на магнетофона само вашия. Да не ни подведете, защото страшно ще се изложим“. В програмата, която получаваха всички, които влизаха — големи цветни снимки на двете български момичета. На тренировките ни — много посетители. Фоторепортьори, журналисти. Във вестниците се появиха снимки на Илиана и Лили. Не обичах много предварителната шумотевица, но не казах нищо, разбира се. Има си хас да ме помислят за страхлива.
С нетърпение чаках да започне веднъж състезанието. Най-тежки бяха тези няколко дни преди голямата битка. Това оглеждане на тренировките, това „тото“, коя ще бъде! Може на журналистите да им е интересно да правят своите прогнози и после да казват „Аз познах“, но на мене единственото, за което не ми се щеше да мисля в тези дни, е коя ще бъде. Във всички интервюта и пред себе си повтарях все това — искам да изиграят всичко, което могат. Някъде дълбоко в мене, без да си разреша да го кажа гласно, фразата се продължаваше — която го направи, ще бъде шампионката. Защо си мислех все пак през цялото време, при всички забрани, които си поставях и насън, и наяве, че шампионката ще е точно Илиана?
Само преди месец на балканиадата във Варна безапелационна победителка беше Лили Игнатова. Направо триумфираща, Илиана изпусна обръча извън терена и тъй като той беше по-вдигнат гимнастически подиум, „катастрофата“ изглеждаше още по-голяма. И тогава нашите специалисти побързаха да предскажат шампионската титла на Лили в Амстердам. Илиана отново отписаха. Само месец преди балканиадата на последното контролно казваха — изключителна, фантастична, няма и не може да има равна на себе си, а сега с лека ръка я отрекоха.
И ето че сега журналистите пристигаха в тренировъчната зала и ме питаха: „Игнатова ли е вашата шампионка?“ Когато им казах — „Не. Раева“, се изненадваха. Не зная откъде и каква информация бяха получили, но и тези, които току-що идваха — питаха: „Коя е Игнатова?“ Бях доволна, разбира се. В този момент интересът към Лили ми беше по-нужен. Знаех, че Илиана скоро сама ще го привлече, а Лили бе дебютантка, на нея й бе нужно самочувствие. Това, че фоторепортьорите снимаха двете, беше също добре. Значи са попаднали в центъра на вниманието. Но това, че с наближаването на състезанието все повече ме болеше стомахът, никак не бе добре. Нищо, знаех, че започне ли първенството, дори няма да усещам, че имам стомах. Всичко бе тази позната стара болест — предстартовата треска, която, когато бях състезателка, беше песен в сравнение с това, което чувствувах сега.