На другия ден в шампионата на уредите взе златен медал и на въже, и на обръч, и на бухалки. На бухалки — заедно с Лили, която прибави към своите медали и един златен на лента. Така се стигна до този куриоз — българките със седем златни медала от шест възможни (единият на ансамблистките). Към тези седем златни — и още три сребърни медала. Дали съм очаквала такъв успех? Не, разбира се. Да не съм луда! Как можех да искам такова нещо! То не можеше и да ми се присъни. Толкова бе хубаво, че чак ми беше неудобно. Когато журналистите обявиха Илиана и за „мис“, вече ме достраша. Страхувах се да не ни намразят другите. Такова нещо досега не бе имало.
Поуспокоих се малко, когато дойдоха и треньори, и съдийки да ме поздравят, да кажат, че успехът е напълно заслужен. Пръв дойде Виктор Сергеев, треньор на съветския отбор, след него Мария Чижкова, треньорката на чехословашкия отбор, след тях другите. Дойде и Камо, треньорката на японките. Те не пропускат нашите европейски първенства. Все снимат, снимат. Поздрави ме сърдечно и Ливия Меделонски, треньорката на западногерманките.
И толкова по-изненадана бях, когато в техния печат се появи статия, че българките са тръгнали с един непочтен номер — олово в дръжките на лентите. Статията е била поместена преди откриването на първенството. Случаят беше такъв. Техническата комисия настояваше да си сменят лентите десетина отбора от ансамбловите съчетания, защото намираше, че при захващането на лентата за дръжката има известно утежняване. Отборите протестираха, защото това е стандартно захващане, не са прибавяли нищо към лентата сами. Нашият отбор не беше между застрашените, но представителките на другите отбори потърсиха подкрепа при членовете на Жури д’Апел. Мисля, че им разрешиха накрая да играят с тези ленти. За индивидуалните изпълнителки и дума не бе ставало. Този въпрос стигаше до мене само защото виждах много колежки възбудени, недоволни, разтревожени. Не ме засягаше, защото не се отнасяше до българския отбор. Съчувствувах им, защото нямаше никаква вина от тяхна страна, а само ги затрудняваха. Зарадвах се, когато ми се похвалиха, че всичко се е уредило. И ето че в западногермански вестник се беше появило обвинението, че Илиана и Лили искат да спечелят с олово в дръжките на лентите. Що за нелепост, наистина! Как може така да се измислят обвинения, които нямат нищо общо с действителността! Може би това е бил съшият журналист, който на пресконференцията след победата питаше непрекъснато тези деца кога учат, виждат ли родителите си, защо не посещават дискотеки. Останахме изненадани от желанието на един човек да развали радостта от празника, но бързо забравихме за него. Всички останали ни приветствуваха, радваха се на двете момичета.
Истински щастливи се почувствувахме на родна земя. Посрещнаха ни близки, приятели. Искаха да разказваме и разказваме, въпреки че бяха видели вече всичко по телевизията. И бяха прави, защото по телевизията се вижда само част от състезанието, а то не е само в тези минути, в които играят гимнастичките, а и в часовете на очакване, в съпоставките между съперничките, в поведението на победителки и победени. Имаше такъв момент — Илиана и Лили бяха спечелили златния медал на бухалки, бронзовия — Лисовска. Публиката протестираше за Бошанска — четвърта. Илиана отиде заедно с Лили и поднесе своите цветя на Бошанска, до тях застана и Лисовска. От освиркване залата премина към аплодисменти.
Имаше и такъв момент — Кармен Ришар чу, че взима бронзов медал на обръч, и така се зарадва, че изтича да целуне Вебер, после изтича към почетната стълбичка, качи се на третото стъпало, после се сети, че не е поздравила победителката Раева и сребърната медалистка Игнатова, отиде и тях да целуне и отново застана на третото стъпало, като не преставаше да се смее. В залата ръкопляскаха и на тази толкова спонтанна радост.
У дома Стойчо и Аглика искаха всичко да знаят. Аглика е вече на три години. Идва често с мене в залата. Има си свои уреди — обръч, лента. Играе, по-упорита е от каките. Нейна любимка е Лили. Така че другото пропуска, но спомена ли Лили, нека да повторя. Какво каза Лили…
На аерогарата между многото посрещачи бе и Иван Абаджиев със своите момчета. Журналисти, оператори се струпаха около него. По този повод Абаджиев се шегуваше: „Ей, тези хора не се сещат толкова за мене, когато щангистите са победили“. След няколко дни ме предупреди отдалече и предпазливо: „Внимавай много сега с шампионките. Да не ги хване само звездната болест, че е много терсене заболяване. Патил съм от него доста“. После попита как тренира Илиана. Когато му казах — много упорито, малко се успокои. (На Илиана й предстоеше само след месец състезание за купата на Интервизията и си почива само един ден.)