В залата са и Диляна Георгиева от Пазарджик, Мариела Спасова от Плевен, Мая Леонидова от Търговище. По-малки състезателки, които искам да растат до големите, да поемат от тях така, както навремето тези, сегашните големи, поемаха от Валя. И работят трите, малките, така упорито, че непрекъснато ме връщат към онова време, когато Илиана, Анелия, Лили бяха малки.
И ето сега, след такъв успех, какъвто и в най-смелите мечти не съм си представяла, често си спомням с носталгия за онези първи дни, когато дойдох в залата на „Герена“. Такива възторжени, добри деца. Какво стана през тези години? Търсех упорито, настойчиво промените, радвах се на израстването на гимнастичките, радвах се на всяка нова композиция, защото разкриваше по нещо ново, което се е появило в последните месеци у момичето. Отначало налучквах. Това, което не подхожда, веднага си личи, това, което може — също, докато се стигне до най-вярното. После вече стигах по-бързо до най-точното решение. Само че момичетата се променяха и това изискваше нови промени в топката, въжето, лентата, бухалките, обръча. Доволна съм, че след толкова смени на композициите в Амстердам показах такива, които се харесваха на всички. И ето че чак след европейското изпитах особено остро тази носталгия по малките гимнастички. Може би такава носталгия изпитват всички родители. Искат децата им да пораснат, да ги видят успели, а често се връщат към това, колко мили са били, когато са били малки.
Може би съм много уморена. При десетото Лилино „Защо, другарко?“ чувствувам, че леко ми се завива свят. Това е всеки ден. Често избухвам. Понякога съжалявам за тези избухвания не заради Лили, а заради останалите. Не е приятна атмосферата в зала с намръщена треньорка. Но не виждам как да не избухвам, когато Лили идва и ме пита с тон на обвинител: „Защо аз трябва да играя по две цели на въжето?“ Разбира се, много добре вижда, че и другите играят по две цели, че не е натоварена повече. Всички в тази зала имат този проблем — умората. Аз също. И въпреки това всеки се справя някак си. Момичетата си играят по двете цели и знаят много добре защо е това, само Лили не знае и се държи така, като че за нея е въведен специален режим. И тъй като това е седмото или осмото „защо“ за деня, казвам й: „Защото ми прави особено удоволствие да те гледам как се мъчиш с две цели“. Лили плаче неутешимо пет минути, после се смее с тази нейна най-лъчезарна усмивка и идва да си изиграе двете цели в прекрасно настроение, с чисто изпълнение. Да ти е драго да я гледаш. Съжалявам, че аз не мога да си сменям така бързо настроенията. А и няма смисъл. Само след час ново затруднение. Казвам й, че трябва да изнесе левия крак напред, и Лили има вече удобен случай да поспори: „Как, като е зад десния…“ На Аглика да го кажа, ще го направи, без да ме пита, но сега трябва да стана и да покажа едно съвсем елементарно движение на европейската шампионка на бухалки и лента. И така безкрайно. Уморително, изтощително.
Не е глупава. Отличничка в училище. Преподавателите не могат да се нахвалят колко била находчива, интелигентна, какъв пъргав ум, а в залата се разсипва да ми задава по цял ден глупави въпроси. При поставянето на нови композиции — кошмарна история. По двадесет пъти „защо“. За всяко нещо „защо“. Опитвам се да поговоря разумно:
— Добре, Лили, ти вярваш ли ми, че съм избрала за тебе най-хубавото, което може да се избере за тебе — така както, когато поставям композициите на Илиана, Анелия, Мариела, Диляна, Мая, избирам най-доброто за тях?
— Да, разбира се.
— Чула ли си някога Илиана да ме пита защо това, а не друго?
— Не, Илиана не пита.
— А ти защо непрекъснато, при всяко ново движение питаш?
— Защото искам да зная.
Правя неимоверни усилия да довърша „разговора“.
— Какво искаш да знаеш, Лили?
— Защо точно това движение.
— Ами нали знаеш моя вечен отговор — защото дълго съм мислила, търсила и съм убедена, че на този етап точно това за тебе е най-хубаво.
Лили се залива в сълзи. Ако ни гледа някой отстрани, ще си помисли, че съм й съобщила нещо страшно.
На другия ден изкарваме почти без въпроси, след това — отново. Лили има толкова качества, че ако тренира нормално, би направила чудеса. Отскоклива, гъвкава, бърза. Повтарям й всички случаи, в които е побеждавала. То е било неизменно след спокойни тренировки. Заредят ли се тези капризи, непременно се отразява и на състезанието. Лили слуша внимателно, сама знае, че е така, но не може да го преодолее. Когато един елемент не стане три пъти поред, залива го със сълзи, греши още десет пъти, тръшка се с нейното: „Не мога, не мога!“ Знае, разбира се, че ще го направи, че после ще получи наградата си — залата ще забележи и аплодира точно тези най-трудни елементи, които Лили съпровожда с хубавата си усмивка, но защо аз трябва да ги мъкна с толкова сълзи, разправии, нерви! Понякога си мисля, че наистина ще бъде най-добре Лили да отиде при друга треньорка. После, разбира се, си казвам — какво му е доброто? И там ще плаче…