В тези три месеца, когато си налагам нищо ново да не прибавям, все си спомням как дойде Тепавичаров в Станке Димитров да наблюдава тренировките ми. Гледа, гледа, а после спокойно, напълно в неговия стил, ми каза:
— Нешке, знаеш ли, че ако поставяш на всеки четири дни по нещо ново, накрая ще заминеш за световното първенство с един експонат на трудност и оригиналност, но момичетата няма да могат да го понесат. Ще се объркат от такава многотия. Всичко трябва да улегне, да се затвърди. Освен това, както на всеки десет секунди ги подсещаш какво трябва да правят, така ще свикнат с твоя глас, че ще го очакват и на първенството, а там не се разрешава на треньора да се обажда, Освен това, ако ми разрешиш да купя една бутилка вино и довечера си отидеш да спиш, а мене да ме оставиш с тях, утре ще ти кажа още.
Отивам да спя, но спи ли се? Минава десет часът, а в съседната стая лудо веселие. Накрая не издържам и влизам. Не съм знаела, че Таня Кънева може така хубаво да танцува, Когато вижда, че съм влязла, момичето се захлупва на леглото и не мърда.
Прибирам се в стаята и зная, че няма нужда Славчо да ми казва на другия ден нищо. С една бутилка вино дванадесет момичета се развеселиха, не от виното, разбира се, а от възможността да се отпуснат, да потанцуват, да се посмеят. Моят режим — в десет часа да са заспали, изглежда от време на време трябва да се нарушава. Трябва им след тези тежки тренировки и малко разтоварване. Спомних си, че Жулиета се ядосваше: „На тренировките сте уморени, а падне ли ви да танцувате, няма умора“. Ами да, разбира се, то е друго!
Моите момичета сега ходят и на дискотека. Когато сме на лагер, понякога отивам с тях. Много ми е полезно да ги наблюдавам как се чувствуват на площадката, необременени от планове, програми, елементи, съчетания. Най-хубаво танцува Анелия. Ако можеше така да се отпусне на тренировките, на състезания! Докато гледам танците им, ми идват много идеи за техните бъдещи композиции. Разбира се, не им казвам, че ги наблюдавам с толкова интерес. Това сигурно ще ги скове.
И така, всяка от тях има по четири-пет смени на композициите във всеки уред. Оттам идват всичките ни затруднения. Оттам са тези реки от сълзи на Лили. Ако играеха едно и също в продължение на две-три години, сигурно нямаше да имам проблеми. Щях само да поддържам формата. Само че точно това не мога. Знаех, че ще бъде така още от самото начало, от първите дни на треньорската ми дейност. Не исках вече никоя от моите състезателки да изпадне в положението, в което бях аз в Хавана, Валентина — в Лондон.
В Хавана нямаше отделна зала за загряване, само един дълъг тъмен коридор. Стоях на крайчеца му, беше наближило времето да излизам, и наблюдавах играта с лента на Шугурова. Яко се заплете — 9,15. Излязох да играя и аз същата лента. Съчетанието беше задължително. Играх без грешка. Бях доволна. Чаках оценката — 8,90. Сигурно бе някаква грешка. Подадох се от тунела да видя дали е моят номер. Моят е. Тогава се скрих в дъното на този тъмен тунел, плаках, без да вярвам, че някога този плач може да спре, и повтарях „защо, защо, защо“. Не бях усетила кога Тепавичаров бе дошъл до мене.
— Неше, не питай защо. Това е много женски спорт, логика няма. Само на такъв въпрос не може да се отговори в тези зали.
Месец, след Хавана ме извика, за да ми каже отново, че в нашия спорт логика няма, че на мене от самото начало ми е отредено второто място в нашия отбор. Той лично ме моли да не се отказвам, да продължа да се състезавам. И в Ротердам ще бъда пак втора от българките. Може би Мария ще бъде шампионка. Обичам ли я или не, това няма никакво значение, ще трябва да й помогна. Мисля, че каквото и да беше решил Тепавичаров, щях да го изпълня. Втора, втора. Предпочитах честни, ясни, точни взаимоотношения. Не исках вече да слушам това — този път ти вече ще си шампионка.
Тази негова откровеност ми харесваше повече, отколкото всяко сваляне на звезди. Така продължих.