В Лондон, когато Валя получи за нейната безупречна лента 9,15 и разбра, че за нея повече шанс няма, я заварих също така в един тъмен ъгъл в истеричен плач и с този въпрос „защо, защо, защо“… Тогава знаех, че трябва да успокоя Валя, но в никакъв случай не бива да я убеждавам да продължава да се състезава в следващите големи първенства. Нямаше да мога да й кажа: „Ти, Валя, може да си първа в осем контролни в България, но тук съдийките са ти отредили третото място сред българките, защото Кристина е вече име, Илиана се хареса в Мадрид, а тебе те забравиха, но дай да продължим. Ти ще си бъдеш трета и ще помагаш на другите“. Нямах сили да кажа на Валентина такова нещо.
Тогава казах на себе си, че ще се явявам на световни и европейски първенства само със състезателки, които няма да дават възможност за такива оценки, когато не са сгрешили. Композициите им трябва да бъдат така ярки, запомнящи се и вълнуващи, че да няма никакво значение в силен или в слаб поток играят. Исках да имам непременно композиции за 10 за да не може да се намери откъде да се смъква.
С тази мисъл се върнах от световното първенство в Лондон — да направя всичко възможно, та моя състезателка да не се завира никога по тъмните ъгли, за да плаче с този въпрос „защо“.
Сега в Амстердам съдийките не можеха да решат предварително коя от двете българки трябва да бъде втора. Имаха равни шансове за титлата. Можеше да я вземе всяка от тях. Тази, която остане втора, може да търси причините само в себе си. В никой случай вече в съдийките. Това, което искам на световното първенство в Мюнхен през октомври 1981 г. е да отида с три толкова сигурни, че да не се знае коя е третата, да ме питат за нея, както за Лили — тя ли ви е шампионката?
Разбира се, това няма да може да мине без нерви в залата, без ядове за килограмите, за фасоните, за манкирането. Сега поставям нови композиции на всички уреди на всички гимнастички. Това е колкото хубав, толкова и главоболен период. Понякога се случва да не издържа, да кажа на Лили да напусне тренировката. Тогава Лили се засилва изведнъж да тренира, като че нищо не е чула, а когато все пак трябва да напусне залата, Анелия ще се разплаче и ще провали тренировката. Защо? Мъчно й било за Лили. А за мене не й ли е мъчно? Анелия не може да разбере какво ми е на мене, та да й е мъчно. Лили е изгонена нали, а не аз. Мене пък ми е жал за Анелия. Ако не беше толкова добра, малко спортна злобица да имаше, нямаше кой да я победи с всичко, което има у нея. Илиана мълчи. Буреносен облак. Мълчи и работи. С настроение и без настроение, Илиана не отстъпва от дневния си план. Може да го преизпълни, това най-често се случва, но не си отива, ако нещо не е свършено. При това няма никога да каже „не сгреших“, като я виждаш, че е сгрешила. Няма да го каже дори ако е сигурна, че не съм я видяла. За нея е достатъчно, че тя знае за грешката си. Ще стои в залата и ще повтаря, докато не се убеди, че е усвоила движението, както трябва.
Сега сме в такъв период, че не съм съдия, а само треньор. Всичко минава пред очите ми. Пред мене тренират седем момичета. Към моите шест е дошла на лагер и Илиана Илиева от Кюстендил. Тереза се готви за участие в ансамбловото съчетание. На първия конкурс от 29 кандидатки е на първо място. Наблюдавам всички и по една всеки ден по-подробно. Така че атмосферата е точно за бури. И именно затова често си мисля с носталгия за онези първи дни, когато слушаха всичко като хипнотизирани, хвърчаха из залата с надеждата, че ще ги харесам, ще ги похваля. Правех го рядко, но когато се случваше, виждах една грейнала от щастие муцунка. Тогава другите не се сещаха дори, че трябва да им се развали настроението от това, че някоя е похвалена. Деца. Колко по-благодарна е работата с тях! Само че на мене ми се искат големи гимнастички, които да побеждават в големи състезания. Ще трябва да се справям и с проблемите, които носи тяхната възраст.
Често се връщам към Жулиета. Как успяваше да ни накара нас, много по-големи момичета, да слушаме и изпълняваме безпрекословно всяка заповед. Не можех да си представя някоя от нас да си позволи такова държане, каквото сега Лили си позволява. Само веднъж си разреших да не играя, защото ме болеше кракът и подът в залата на Белмекен беше твърд, и Жулиета ме изпрати веднага с първата кола, която тръгваше надолу. И това — месец преди световното първенство.
Спомням си и друго. Жулиета ме извика и ме попита какво ще направя, ако тя напусне ЦСКА, ще отида ли с нея. Казах — да, разбира се. По-късно треньорката се сети, че не съм я попитала защо иска да напусне и къде ще отидем. Не се стигна дотам, но тя много се гордееше тъкмо с това, че за мене няма никакво значение права ли е или не, никакво значение няма къде ще ме заведе. Действително не попитах, защото и наум не ми е идвало, че може да не бъде права в нещо, а къде ще ме заведе — наистина ми беше все едно, стига само да съм с нея.