Често се връщам назад да си изясня някои неща, защото пожелах да стана треньорка и животът ми още по-тясно се свърза с художествената гимнастика. Ще ми се налага много пъти да се вглеждам в миналото, да търся откъде са дошли грешките, откъде — сполуките, та което може от грешките да не се повтаря, а успехите да се множат.
Бях на двадесет години, когато реших да тренирам художествена гимнастика. Защо? Много ми е трудно да отговоря сега. Не мога да кажа, че е била някаква непреодолима потребност. Може би по-скоро любопитство. Бях в хореографското училище, исках да опитам, да видя как ще изглеждам в индивидуална изява. Ако Жулиета беше отказала да се занимава с мене, нямаше да се почувствувам нещастна. Може би щях да се амбицирам и да потърся друга треньорка. Но едва ли друга би ме взела. Просто попаднах на единствената, която можеше да си разреши такъв експеримент. Защо Жулиета се съгласи без никакви уговорки, защо само след месец се запали да ме прави голяма гимнастичка — и досега не зная. Въпреки че през тези осем години съм била поне по триста дни в годината до нея, и сега много неща си остават неясни в характера, в поведението, в противоречията, в импулсите й. Попаднала, съм, изглежда, в добър ден в залата на ЦСКА.
На Богдана Тодорова и на Стела Милошева беше предоставено да ме запознаят с техниката на уредите. Тогава Богдана беше безспорният лидер в първи разред. Когато няколко месеца след появата си в ъгъла на залата, където Боги добросъвестно ми показваше как се държи обръчът, как — въжето, я победих, тя по-скоро учудено, отколкото ядосано, повтаряше: „И като си помисли човек, че не знаеше откъде да хване уредите…“ Когато след само едногодишна подготовка заминах за първото си световно първенство в Копенхаген и се върнах с медал, Богдана пак повтаряше: „Можете ли да си представите, аз й показах най-елементарните неща в гимнастиката, а сега трябва да я гледам как играе и тази зала ще се срути от аплодисменти“. Интересно е, че никога не усетих някаква злоба в това учудване. Може би Боги е най-незлобливата гимнастичка, която съм срещала. Казвали са ми, че като са я питали — „Добре де, не смяташ ли, че ти трябваше да играеш в Копенхаген?“ — тя още повече се учудвала:
— Но как, та Нешка наистина е по-добра! Аз само се иненадвам как можа така бързо да отиде на световно първенство, да навакса пропуснатото, което ние с години усвояваме.
Струва ми се, че едно нещо само не можах да наваксам. Те бяха тренирали години преди мене — това можеше да се догони, но бяха се и състезавали дълго, преди да стъпя на килима. Бяха губили и побеждавали на големи и малки състезания, бяха свикнали със съдийките и публиката. Мен Жулиета ме изстреля на световното първенство без никакъв опит. И сега не мога да разбера как взех медал при съдийки, които не можеха да се начудят да ме приемат ли или да ме отхвърлят. Не зная как съм изглеждла като „българската вихрушка, която едва не помела досегашните представи в художествената гимнастика“. Спомням си само, че в един момент играх, играх, музиката спря, спрях и аз, а не знаех откъде трябва да изляза. Мария се яви в Копенхаген като състезателка, от която се очакваше вече много. Преди две години на Световното първенство в Прага я бяха удостоили с един неофициален приз — най-елегантната гимнастичка, имаше и шесто място. Аз бях предизвикателството на Жулиета. Така беше и с нейните обръчи. Бяха сложни, ефектни, трудни, рисковани. Повече ги отричаха, отколкото приемаха, но обръчите й се наложиха трайно — (на три световни първенства никой друг не можа да вземе медал в тази „българска“ дисциплина.
Не си спомням какво точно е било между двете световни първенства в Копенхаген и Варна, мисля, че не тогава се е родила тази свръхамбиция — непременно първа. Въпреки че Жулиета твърдеше, че още със стъпването си в залата вече съм искала непременно да победя Мария. Не зная как е изглеждало отстрани. Тогава с Мария се състезавахме във всяка тренировка. Живеехме в една стая, непрекъснато спорехме. Все едно за какво. Достатъчно беше едната да каже, че харесва нещо, и другата веднага ще намери, че не е „нищо интересно“. На тренировките гледахме също като на спор. Това, което е направила Мария, непременно да го направя и аз. Имам ли нов елемент, Мария също трябва да го опита. Мисля, че това помагаше и на двете. Стремях се да надмина най-добрата във всяка тренировка, това най-много ми помагаше да стопя разликата от късното си влизане в залата. Ако с идването си в художествената гимнастика исках просто да опитам, сега това вече не ми стигаше. Исках да мога. Мисля, че в този период това все още не означаваше непременно да побеждавам.