След европейското първенство се бяха пообтегнали взаимоотношенията ни. На мене много ми влияят от всички страни. Сега пък се съсипаха да ми казват колко съжалявали, че аз не съм шампионката, колко са ме ощетили, колко повече качества имам. Чак лошо да ти стане от доброжелатели. На кое вярваш, на кое — не, но нещо все остава. Разбира се, за всичко все виновната била Илиана. От много приказки като че нямах време дори да се замисля. И ето че дойде една журналистка и попита: „Чувствувате ли се ощетена, не смятате ли, че в Амстердам вие трябваше да бъдете първа?“ Чак тук се опомних истински. Откъде накъде ощетена?
— Хич даже не съм ощетена. Илиана стана първа, защото игра много по-силно.
Спомних си само как излезе на обръча, последния уред, който трябваше да реши къде ще отиде титлата. Илиана игра така пълно, толкова беше силна, мощна, завладяваща на този свой най-труден уред, че трябваше да й се възхитя и аз с всички останали. Как така ще се шири някакво мнение, че съм била ощетена, когато това никак не е вярно? И колко би било грозно, ако точно аз го кажа. Говорих й на тази журналистка за играта на Илиана, казах й дори, че и да не бях сбъркала на въже, Илиана пак игра по-силно и си заслужаваше титлата.
Отишла същата журналистка при Илиана и й казала: „Сигурно сега за купата на Интервизията ви е било по-трудно, отколкото на европейското, защото трябваше да застанете сама до най-силните си съпернички?“ Илиана й отговорила: „Не, най-силната ми съперничка е Игнатова“. Тогава журналистката се разсмяла и казала: „Какво става с вас! Вие се надпреварвате да се хвалите една друга. А чух, че не си говорите“. Идва Илиана и ми казва: „Хайде, Лили, ние с тебе съвсем сериозно да си поговорим, че както се носят слуховете чак до журналистите, че не си говорим, ще станем смешни, а какво по-страшно от това да ни се смеят. То е нещо като да ни съжаляват. На две шампионки никак не подхожда да им се смеят, нито да ги съжаляват. А освен това Нешка пък съвсем не е заслужила да я попарим още след първата победа с такива глупости.“
Страшна е тази Илиана. Наистина може да бъде приятел с когото си поиска и да оправи, когато си поиска, отношенията. Откровено казано, бях започнала да губя вяра, че ние двете ще можем отново да бъдем близки както някога… И ми тежеше наистина много. Според мене най-много ми пречат близките, приятелите вън от залата с това, че за всичко все мене ме намират права. А аз, като се поразмнсля, виждам, че не съм. Само Илиана и Ани могат да ми кажат най-точно, защото те са свидетели на всичко, при това зная, че винаги честно ще ми кажат.
Струва ми се, че Ани е с най-много качества. Ако можеше да има самочувствието на Илиана, няма кои да я бие. Засвири музика и Илиана се впуска да играе, както на нея й харесва, и все е хубаво. Може да играе навсякъде. Ани се отпуска само в дискотеката, когато е с много хора, когато знае че нея специално не я гледат.
Това е в нашата зала. Много е тежко, но и много хубаво, Като си помисля, само Илиана, дето я виждам всеки ден, колко ми е интересна, колко промени с нея само станаха, Себе си не мога да видя отстрани. Сигурно и аз се променям. И всичко това, разбира се, го дължим на Нешка, на тренировките. Жалко само, че така добре го разбирам, когато мисля, а когато тренирам, толкова често не мога да мисля… Понякога не мога да гледам уреда, залата, Нешка, Ники, всичко. Мисля си — само да свърши тренировката и край. Но после, разбира се, се връщам в залата. Дори когато ме изгони Нешка (и това се случва), гледам да съм още преди другите. Казвам: „Извинявай“. Нешка казва: „Нещо много често се извиняваш“. И продължаваме…
С мене тя започна по-късно сериозна работа. Оставяше ме отначало да наблюдавам по-големите, гледаше да не ме товари много и чак като реши, че съм пораснала достатъчно за голямата гимнастика, ме пое сериозно. Оттогава сме сменили три въжета, три бухалки, две топки, два обръча и сега играя вече четвърта лента. Спомням си първия път, когато чух „Лебедово езеро“. Разтреперих се от вълнение. През цялото време играх този обръч с удоволствие. Няма да забравя колко хубаво беше тогава в залата. Бяхме само Нешка, Ники и аз. Изобщо при всяка нова смяна чувствувам, че играя все по-зряло, по-силно. Вече не е само демонстрация на добра техника на уредите, а и повече вътрешна сила. Другарката Робева казва, че узрявам все повече за голямата гимнастика, но никак не мога да узрея за нормална тренировка. В началото страшно се срамувах от Нешка Робева. Не можех да разбера откъде ми дойде този късмет да бъда едно от момичетата, които е избрала. Само като ме погледнеше, и си мислех — дали сега няма да види, че е сбъркала. Много скоро се отпуснах. Тя изглежда е почувствувала колко много ме е срам, защото правеше всичко възможно, за да се успокоя. Даваше ми книги. Нахвърлях се бързо да ги прочета, да не би да ме попита докъде съм стигнала и да се изложа. Четях книгите, а когато й ги връщах, ме спираше да си поговорим — кое ми е харесало, кое ми е направило най-силно впечатление. Постепенно се окуражавах, радвах се, когато ме слушаше с интерес.