— Ето ги, оставят и служебни, и лични ангажименти и като потрябват, са на линия. В крайна сметка всички тези жени са свързани с нашия спорт, обичат го, готови са винаги да се отзоват.
Заканва се след решението на федерацията за Лондонското световно първенство, че няма да стъпи там, че няма да ги погледне, а сега, разбира се, е постоянно там.
— Та това е нещо като втори дом — обяснява Нешка — Човек и в семейството си не винаги е доволен от всичко, но може ли без него. Та нали за всичко, което ще ми е нужно през годината, трябва само да кажа на Лили Цветкова и веднага да го имам. Зала, уреди, съдии, съвет. При Лили всички сме свикнали вече от години да отиваме. Тя има и опит, и винаги добро желание да помогне. Когато съм на голямо състезание, съм по-сигурна, по-уверена от това, че до мене е Мария. Може би някога Нешка Робева да не е искала нищо повече от това да победи Мария Гигова. Това е стара, стара история. Сега ние двете сме обединени от победите на тези, които са след нас. Някога Славчо Тепавичаров ми казваше: «Ти ще трябва да помогнеш на Мария все едно дали я обичаш или не, защото за България една световна титла, един златен медал е много». Сега шампионски титли и медали идват от много спортове, но на нас двете ни се ще нашият спорт да продължава да бъде между първите, които ще ги носят. В най-трудния момент, когато се поставяше на карта въпросът, да бъда или да не бъда треньор, тъкмо Мария, Лили Цветкова и Наталия Петрова застанаха до мене така, че да почувствувам още веднъж, че имам здрава опора, да повярвам, че тези жени, когато е нужно, няма да ме оставят сама. Това, разбира се, не означава, че няма да спорим. Винаги ще настоявам, че на всяко състезание трябва да получава предимство непременно по-добре игралата, независимо как се казва тя, от кое дружество е, дали съдийките са мислили преди това, че е «фантастична» или не. Не зная дали ще успея. Надявам се все някога да ги убедя, че това само ще помогне на нашия спорт. Че принципното съдийство тук, у нас, ще укрепи вярата на гимнастичките, че имат смисъл усилията им в залата, че не е отишъл напразно трудът им. А трудът е наистина много… Разбира се, съдийството е един от многото въпроси и в никакъв случай не е най-важният. Предстои ни олимпиада. Първата година, в която беше обявено решението, че художествената гимнастика е приета в семейството на олимпийските спортове, ни донесе големия успех, но не голямото успокоение. Давам си сметка, че точно сега всички треньорки ще се втурнат да търсят своето оръжие за предстоящите «битки» по европейски и световни първенства, за да нанесат големия удар на първата за нас олимпиада. Търся го и аз. Зная, че това, което е стигало днес, утре ще бъде недостатъчно.
Препрочитаме този разказ на Нешка и момичетата за пътя между Ротердам и Амстердам. Нешка се връща вече за десети път към това, което са казали Илиана, Лили и Анелия. Чете и мърмори:
— Да, избухлива съм била. Чак пък толкова… И какви ги измисля Илиана? Точно тогава си мислех, че съм образец на самообладание и кураж, а тя ще ми казва, че съм била жълта-зелена, че съм се свила на столчето (това по повод на спомените на Илиана за Лондонското първенство)… Да, много е хубаво наистина треньорката да е винаги в добро настроение, но откъде да го взема, като се чудят как да ми го развалят… Ама те какво си мислят — да не искат да подскачам от радост, когато ми правят фасони…
Чете Нешка, мърмори, но след малко все пак признава:
— Трябва да се променят някои неща. Прави са за тези наказания с пет, с десет цели съчетания. Трябва малко разтоварване в някои дни, в някои периоди. Ще се опитам да не избухвам. Само че да не си мислят, че могат да ми се качват на главата…
Четем и накрая решаваме, че вече всичко е казано. Само, че много ми се ще да зная какво мисли и Валя.
— Знаеш ли, мяого често съм се питала какво щеше да стане, ако в Лондон Анелия беше приела да играе вместо Валя. Щеше ли Валентина някога да ти го прости? Щеше ли ти после да си го простиш? Как щеше да убедиш и Валентина, и себе си, че момичето не е пропуснало големия си шанс?
В същност по това вече много сме говорили и никога не сме успявали да стигнем до някакъв отговор. С какво да убедиш Валя после, ако не е играла, че е нямало да спечели златен медал, след като тук у нас осем пъти е била първа, а там втората и седмата успяват да вземат по един златен и един сребърен медал? С това, че от дългогодишния си опит треньорката е разбрала, че на световни първенства освен всичко друго си има и някаква съдийска нагласа, срещу която е трудно да се бориш? Малко убедително наистина. Ще си остане винаги една мътилка. И после още един въпрос: кое е по-добре — Валя да си мисли цял живот, че е можела да направи «големия си удар» и са й попречили, или това — че игра и не можа да получи удовлетворението, което й се полагаше?