Не можеш, ако не си тренирал при нея, да знаеш каква точно е Нешка. Изглежда наистина сурова. Прекалена е тази нейна желязна дисциплина, ужасно — това изискване за килограмите, което не търпи никакви възражения, изтощително — безкрайното й „още-още-още“. И въпреки това е един от най-добрите хора, които съм срещала в живота си. Не познавам друг, който да е така загрижен за своите хора, така пълно да живее с проблемите на състезателките си. Във всички тези години, във всеки ден от тях съм се чувствувала защитена, закриляна, обградена с внимание и грижи. Зная, че само майка ми и Нешка могат да са така напълно съпричастни към всичко, което става с мене. В залата и извън нея. Зная, че ако ме боли, и тях ги боли, ако съм щастлива, две жени са щастливи с мене. Тази увереност ме съпровожда непрекъснато и сега, когато не тренирам. При това най-интересното е, че го зная, без никога Нешка да ми го е казвала. Тя не обича да говори за чувствата си. Повече ще ти се скара, по-рядко ще те похвали, ще те заключи в стаята, за да не пиеш вода, ще седи до тебе до среднощ, докато не направиш нещо, без което си е внушила, че не може да завърши денят, ще те умори до краен предел и ще вярваш, че те обича. Не мога да си го обясня, но е така.
Имало е случаи, в които съм си казвала, че Нешка няма право да изисква толкова много от мене. Аз не съм силна колкото нея. Тя трябва да го знае и да се съобразява с този факт. Заспивам с мисълта, че утре вече най-сетне ще й кажа. На другия ден отивам в залата и нищо такова не казвам. Правя това, което изисква. Забравям задълго тази закана за много откровен разговор, докато умората надделее и си казвам — край. Утре вече ще й обясня, че ако тя е желязна, аз съм си едно съвсем обикновено момиче, повече слабо, отколкото силно, трябвало е да го забележи и т.н.
И идваше състезанието, и бях щастлива. Страшно обичах да играя. Често ме е огорчавало съдийството, споровете, ощетяването, класирането, но в крайна сметка нищо не можа напълно да помрачи радостта ми, че играя Нешкината гимнастика. Не зная как от цялото това мъчение в тренировките в крайна сметка се получаваше тази безкрайна радост в състезанията. Всички композиции, които ми е поставяла, съм чувствувала точно за себе си. Нищо излишно. Нищо, което да ми тежи. В дните на състезанието така много съм я обичала и никога не съм можала да й кажа колко съм й благодарна.
Най-щастлива бях в Корбей Есон, преди Базелското световно първенство. Първа — Шугурова, На пет стотни след нея бях аз. След мене — Дерюгина. Това беше сензация на турнира. Тогава още никой не ме познаваше. Около мене се вдигна шум. Публиката ме подкрепяше през цялото време. Такава гореща, темпераментна публика, винаги си я спомням с благодарност. И винаги ще ми е мъчно, че точно тогава Нешка не можа да ме види как играя. Сигурно точно това е искала, когато е поставяла композицията. Не я пуснаха в Корбей Есон. Като треньорка изпратика Красимира Филипова, въпреки че нито Кристина, нито аз бяхме нейни състезателки, а и тя още не беше треньорка. Това не можах да разбера. Може би Нешка пак беше успяла да ядоса някого от федерацията. Така много исках да я зарадвам някога пак с такъв силен ден. Не успях.
Питате ме дали съм щяла да й простя, ако в Лондон вместо мене беше играла Анелия. Сега, разбира се, е трудно да се каже. Не мога дори да възприема сериозно такъв въпрос — бих ли простила на Нешка. Та аз й вярвам толкова много, че сигурно бих повярвала и тогава, но не мога да кажа колко е щяло да ме заболи. Може би много. Повече от всичко. Да ми кажат да не играя. Това за мене е щяло да бъде най-голямото наказание. И най-незаслуженото. Та нали си бях извоювала правото в осем тежки контролни изпитания? При това — в празна зала, в която са само специалистките и съдийките. А аз любимка на съдийките никога не съм била. Знаех, че за да ме поставят на първо място, значи наистина съм била на първо и не е можело да се спори. Как тогава да повярвам, че в Лондон ще ме посрещнат така! Може би единственият човек на този свят, който би могъл да ми го каже, без да го намразя, е Нешка и все пак щеше да си остане за цял живот едно „Ами ако бях играла?“ Не, много ми е сложно да отговоря, въпреки че зная само едно — щеше да мине време и да си спомня всичко, което е Нешка за мен, и дори ако в момента съм й била съдията, щях да го приема. Може би така е било по-добре — да не играя, да участвува Анелия. Страхувам се от едно — с Ани да не стане това, което стана с мене. Мисля, че повече от всичко ме смаза онова европейско първенство в Мадрид, когато си бях завоювала правото да участвувам, а игра Кристина. Няма да си простя, че заминах за Мадрид. Отивах с тайната надежда, че в последния момент ще стане нещо, така че да кажат: „Валя, обличай трикото“. Останах си на трибуните и се стопих. Струва ми се, че това отне от играта ми нещо много съществено, което публиката най-точно отчете. Нямаше я онази радост, която се пренася и в залата. Не се върна и после, в тези осем контролни, когато все не вярвах докрай, че няма отново да се случи нещо. Съвсем се свърши с това непонятно 9,15, с което започнах в Лондон…