И въпреки това отново ми се играе. Може би в това е силата на Нешка като треньор — че нейната гимнастика сама по себе си носи радост, остава в кръвта ти. В това и в още нещо. Успя да създаде в залата нещо като сплотено семейство въпреки непрекъснатото съперничество.
Разбрах го, когато за пръв път ме победи Илиана. Беше ми, разбира се, мъчно, но то беше съвсем различно чувство. Не беше, както когато ме е побеждавала Кристина. Можах да поздравя Илиана съвсем искрено и съвсем искрено да й пожелая оттук нататък да побеждава и да побеждава — силно, ярко, категорично. Заради себе си и заради Нешка. Сега се радвам и на успехите на Лили, а може би от всичко най-много ще се зарадвам, когато видя като победителка Анелия. Защото у мене винаги ще си остане този въпрос — нямаше ли наистина много нещо от спортния път на Ани да се промени, ако в онзи ден, когато Нешка й е предложила да играе на световното първенство в Лондон, бе приела. Зная, че това ще бъде също такъв щастлив ден, какъвто имах в Корбей Есон — когато почувствувам една толкова пълна радост от играта на Ани.
Благодарна съм и на Нешка за всичко. И за това, че ме накара така много да обичам гимнастиката и тези момичета, които идват в нея след мене. Вече съм треньорка. Искам поне мъничко да пренеса в своята работа от това, на което ме е научила моята треньорка. Зная, че не мога да бъда като нея. Аз съм съвсем друг човек… Когато от издателство „Медицина и физкултура“ ни предложиха да продължим „От Ротердам до Амстердам“ с още една „глава“ — до Мюнхен, приех веднага. Нешка мълчеше. Едва навън, на улицата, попита:
— Защо се съгласи? Сега какво ще правим?
— Как какво? Ще разкажем за тази година между Европейското първенство в Амстердам и Световното в Мюнхен.
— Ами ще бъде ли интересно? Не казахме ли всичко преди?
— Ще се опитаме. Ще го направим, а ако не е интересно, просто няма да има продължение. През тази година се случиха толкова много неща. Струва ми се, че хората, които обичат художествената гимнастика, ще искат да знаят как така дебютантката, два пъти резервата Анелия Раленкова стана абсолютна световна шампионка. Та ние точно тази титла сме чакали цели осем години! Струва си да видим как стигнахме отново до нея. Освен това тринадесет от петнадесетте възможни медала взеха твоите три момичета. Видяхме три пъти да се вдигат по три български знамена. Не е малко. Добре ще е, ако си припомниш повече събития от тренировъчната зала, от състезанията през тази година. Предполагам, че след години, когато се оттеглиш, някое от тези момичета ще тръгне да продължи българската слава. Тези страници сигурно ще му припомнят някои неща, които не бива да се забравят…
— Едва ли. Всяко време е със свои закони, със свои изисквания.
— И все пак всяко време използува уроците на миналото.
— Да, аз много съм взела от Жулиета. Дори когато ми е тежко, че са ме излъгали, си спомням как ние лъжехме Жулиета за кроса в Белмекен. Лъжехме я всеки ден, а не израснахме лоши хора. И все пак е слаба утеха, когато си много ядосан…
Хората най-често си мислят, че след такава побед?, каквато завоюва нашият отбор в Амстердам, треньорът няма проблеми. Струва ми се, че истинските, големите проблеми започнаха точно сега.
Докато журналистите още пишат за фантастичните, за невероятните успехи, за тези шест от пет възможни медала, треньорката трябва да влезе при фантастичните, при невероятните победителки в залата и да каже: „Край на празника“. Идват делниците с всичко, което носи нашият делник — безкрайни повторения, кросове, умора, пазене на диета. Наистина твърде е различно от гръмналата в аплодисменти зала, блясъка на победите и чествуванията, съпровода на репортьори на всяка крачка, но тези момичета трябва да разберат, че празничните дни на състезанието са кратки, звездни мигове, които се заплащат с хиляди сиви делници. В същност те го знаят, но това първо напомняне след триумфа е винаги неприятно. Все им се струва, че много бързам, че би могло да се продължи още малко тържеството…
Трябваше да мине доста време, докато видя промяната. Когато Иван Абаджиев ме предупреждаваше да се пазя от звездната болест, отговарях му съвсем спокойно: „При мене няма такава опасност. Моите момичета са интелигентни“. „Как тренира Илиана?“ — питаше опитният треньор. „Отлично! Даже с повече желание, с повече настроение, отколкото за европейското.“ Тогава Илиана се готвеше за турнира на Интервизията и тренираше изключително силно, а аз бях горда, че не съм застрашена от това, което безпокоеше други треньори. „Това е добре — казваше Абаджиев — но запомни — първият признак на звездната болест е, когато един състезател започне да се размотава, да се чувствува зле, нещо да го боли, но да не знае точно какво и още повече — колко, когато единия ден е нещо май зле, а другия — още по-зле. Взимай мерки навреме. То е нещо като температурата при грипа, обажда се овреме, предупреждава, алармира…“