В Гданск — пет златни медала за Анелия Раленкова, пет сребърни за Диляна Георгиева. Това, малкото, дори не подозираше, че прокарва път на нова гимнастика. Наум не му идваше с колко страх го пуснах на първия турнир н колко бях щастлива, че така го харесват, че не чувам ни дума на укор. Така поднесе тази модерна гимнастика, че не се чу ни веднъж въпросът, който очаквах със свито сърце: „Робева, какво точно искате да направите от нашия спорт?“ Дойде ред да се готвим за нашия голям турнир за купата на в. „Студентска трибуна“. На градското първенство Анелия победи с такова превъзходство, че усетих отново около себе си онзи вакуум, който вече познавах. Смразяващ вакуум. Не можех, разбира се, да искам; да се радват тези, които я бяха отрекли, а сега я виждаха недосегаема. Но беше рано да се радвам напълно.
На републиканския турнир за „Студентска трибуна“ — едно стъпване накриво, едно навяхване и седмица в къщи. Седмица само, а ми се стори цяла вечност. При всяка травма ужасно се ядосвам на състезателките. Това на времето, още в първите дни на треньорската ми практика, беше основна грижа. И досега е. И мисля, че винаги ще бъде. Имам амбицията моите гимнастички да са здрави. Те си мислят, че държа преди всичко да са стройни. Това да, разбира се, че много държа, но над всичко винаги поставям едно — да са здрави. Да няма травми, простуди, грипове. Това, което зависи от мене да се предотвратят контузиите, спазвам го педантично. Искам добро загряване и пълна концентрация в тренировките. Никакво невнимание. Никакво погрешно заучаване на техниката. Непрекъснато изисквам да мислят. Казвам, че не ме интересува колко опита ще направят за тези двадесет сполучливи, но истината е тази, че ужасно се дразня, когато несполучливите опити надхвърлят една норма, която смятам задължителна и която се мени с дните, отделящи новия елемент от началото му. Това означава, че не мислят, че в тренировката участвуват механично. Травмата за мене е неграмотност, невнимание, разсеяност. Нека си мрънка Илиана: „Нешка е вбесена, защото ще пропадне свещеният й план“. И за плана ме е яд, не го крия, и за това, че не слушат, и най-много за това, че нараненото място ще подсеща после дълго за себе си.
Ани сигурно смята, че трябва да я жаля, да съм нежна и ласкава. Та нея я боли! Не съм нежна, не съм ласкава. Настръхнала съм и светът ми е крив. И направо не мога да я понасям. Ако й го кажа, няма да може да се съвземе от плач и това, разбира се, което ще повтаря, ще е: „Аз да не би да съм искала?“ Не е искала. Има си хас, да е искала. И какво от това!
Не мога да я понасям. Това са точните ми чувства. Не го казвам, но се усеща. Зная, че момичето се чувствува безкрайно нещастно, че изглеждам жестока, че в залата на всички им е тежко, когато съм така вбесена, но това е положението и не мога да го променя. Да стигне точно до това, за което съм мечтала, да усети как една десетхилядна зала я следи със затаен дъх, да чуе грохота на аплодисментите, да повярва в себе си и да си навехне крака! Кой знае колко време съзнателно и несъзнателно трябва да щади този крак! Не, не мога да бъда нежна и ласкава — Анелия в тези дни за мене е едно глупаво момиче, което пропилява натрупаното с толкова труд. Нея може да си я боли, колкото си иска, аз не мога да спя от яд, а когато все пак заспивам, сънувам колко много ме е яд.
На международния турнир за купата на в. „Студентска трибуна“ решихме да участвуват само две в класирането. Много ни критикуваха преди това в нашата преса, че пускаме по шест момичета, докато другите идват с по две, нареждаме нашите на призовите места и с това обезценяваме турнира, караме основните ни съпернички да го избягват, а седмица след това виждаме най-силните гимнастички в Корбей Есон, който има по-сериозен регламент. Намирам, че критиките са съвсем основателни. Ние можем да пуснем повече момичета да играят, да усетят дъха на една по-силна борба, но да не участвуват в класирането. Това наистина попречи в последните години на авторитета на нашия турнир.
Сега първите две места заеха Лили Игнатова и Илиана Раева. Бяха наистина много над съперничките си, не можеха да не победят, но през цялото време, докато ги наблюдавах, мислех повече за това, което ми предстои, отколкото за това, че побеждават. Да побеждават — друго не очаквам вече от тях, но им трябва още много, за да бъде играта им „нещо изключително“. По-силно игра в този турнир Раева, рискува с новия елемент на лента на финала, сгреши и отиде на второ място, но от нея бях по-доволна.