И докато колежките ме поздравяваха за двете победителки, не можех място да си намеря, че на една продукция, на един уред публиката е ръкопляскала повече на Габашвили. Зная, че изглеждам фанатичка, максималистка, че в къщи ще кажат, че на мене все не може да се угоди, че вместо да се радвам, все ще намеря някаква дреболия, за която да се ядосвам.
Това не беше дреболия. То беше страх за Илиана. Можех да й простя някаква грешка, изпускане на уред, но да няма ярко присъствие на терена, друга, точно където й е силата, да я победи — това вече беше последният сериозен сигнал за тревога. Нямаше нужда много да се говори. Илиана беше забелязала всичко, чувствуваше същото, затова, когато се върнахме, натисна яко педала. Ни помен от фасони. В залата влезе онова момиче, което исках да виждам във всеки от дните на тази година, която за Илиана според мене беше направо пропиляна. Сигурно изглежда много силно казано. Илиана идваше редовно на тренировки, изпълняваше плановете си, но не беше това, което исках. Беше ми необходимо да я виждам всеки ден с онази всеотдайност, която дълго време я отличаваше от всички други състезателки. Беше ми необходимо, а виждах, че не мога да я върна към онова състояние на себераздаване всеки ден, което в крайна сметка в дните на състезанието получаваше един допълнителен тласък от публиката. Опитвах се да го обясня, но виждах, че сама трябва да се стресне. Имаше прекалено много вяра в силата на чара. Доста късно видя, че Анелия действително я изпреварва.
С Лили — старите проблеми. Тренировки със сълзи, с безкрайно много „защо“ и „как“, и „не може ли“. Досадно много. Изморително. Освен това Лили често иска да ми обясни. Най-често от всичко, че този елемент е много труден и не може да стане. Аз, разбира се, й казвам, че ми е известно колко точно е труден този елемент и че непременно ще стане, с колкото и сълзи да го полеем. Понякога съм много уморена и забранявам да ми се обяснява. Лили ще се пръсне от мъка.
— Нека да ви обясня. Много ви се моля, много е важно.
— Зная какво ще ми кажеш, играй.
— Не, не знаете, този път не знаете…
— Този скок е много труден и това изхвърляне заедно, със скока е съвсем невъзможно и няма да стане?
— Да!
— Добре, продължавай и нито дума повече.
Лили тренира нещастна, неразбрана. Този елемент наистина няма да стане днес. Може би утре, може би в други ден. Дотогава момичето няма да може да ме понася. Знае, разбива се, че така е с всичко трудно, което ни се е изпречвало, но днес точно й се струва, че по-трудно от това не е имало и е направо съвсем невъзможно, и аз би трябвало да видя, то се вижда много ясно, и вместо да и кажа „Добре, Лили, права си“, казвам „Продължавай“…
Сменихме три композиции на Лили — на въже, лента и бухалки, и това беше едно безкрайно ходене по мъките. Онези, които харесват повече от всичко гимнастиката на Лили, ще кажат — красиво ходене по мъките, защото наистина и с трите си композиции, а и с обръча, който й остана от миналата година, Лили е чудесна. Разбира се, никой няма да знае например, че не й е харесвала музиката на бухалките, че беше истински ад работата по тях.
Аз я виждах точно така — на българска музика, ритмична, бърза, динамична, а Игнатова никак не щеше да се види. Зная колко важно е музиката да ти допада, да играеш с желание и ако беше някоя от другите състезателки, щях да се замисля сериозно при посрещането на бъдещия съпровод със сълзи и сръдни, но това все пак е Лили. На нея почти не й се е случвало да си хареса нещо от първия път. Може би само разработката на Чайковски за обръча. Затова сега не се безпокоя, само съм нервна, ядосана до краен предел. Толкова се зарадвах на това попадение, така добре си представях вече бухалките на Лили, че когато и тя чу музиката и вместо да се зарадва като мене, ревна, вече не знаех как ще успея да не избухна. Все пак можах да запазя спокойствие:
— Добре, Лили, кажи каква музика искаш. Ще приема каквото избереш. Ще те изчакам, помисли си…
Зная, че нищо няма да измисли, но не я питам, изчаквам, докато сама дойде да каже: „Тази музика започва да ми харесва“.
Сега, когато я питат какво играе с най-голямо удоволствие, най-надред казва: „Бухалките — и после бърза да добави — и лентата, и обръча, и въжето… Всичко ми харесва“.
Тук, в Токио и Нагоя, не подозират, че мога да имам проблеми. Идвам с две момичета сред най-отбраните от световния елит, с две, които си поделят първото място. Чудесни момичета, чудесни гимнастички. Преди това са ме виждали с още две, които побеждават с лекота. Изобщо движа се все с победителки, очарователни, мили момичета.
— Аз съм малко нервна — казва Камо, треньорката на японките. — Понякога ме критикуват, че избухвам. На тебе може човек само да ти завижда. Не мога да си представя, че ти ще избухнеш някога за нещо. С такива гимнастички…