В същност, ако трябва да кажа кое е било най-хубавото в тези осем години, в които се състезавах, ще кажа, че това е публиката. С благодарност си спомням тези препълнени зали със сърдечни хора, които умеят да ти дадат криле тъкмо когато това ти е нужно. Сега често слушам от различни спортисти, че най-трудно играят пред своята публика. „Нашите не прощават никаква грешка.“ На мене ми беше най-хубаво у дома. Благодарна съм и на холандците, и на съветските хора, и на американците, и на французите… Навсякъде са ме посрещали добре. Нямам лош спомен от публиката, но най-си ми беше добре в нашите зали. Тук ще чуеш: „Хайде, Нешке! Нешка няма грешка!“ Желанието да ти дадат кураж, още преди да си започнал, имат само своите. Освен това точно у нас можех да усетя това доверие, което ми беше толкова нужно. Независимо колко са спорили съдииките и какъв медал са ми определили, нашите хора си ме приемаха и изпращаха добре. Те не изчисляваха. Вълнуваха се или не се вълнуваха, аплодираха гимнастичките, освиркваха съдиите… Въобще трибуните раздаваха свое правосъдие, при което винаги съм се чувствувала защитена.
И така, с два бронзови медала, с тази подкрепа на непознатата холандска публика, със спомена за състезателките, от другите страни, които се струпваха да ме поздравят независимо от медалите, с чувството, че мога да сляза спокойно на аерогара „София“, сядам в самолета, отпускам се, готова да заспя, когато чувам: „Може ли?“ До мене сяда Славчо Тепавичаров (тогава той отговаряше в БСФС за нашия спорт). Какво ще кажа за едно интересно предложение? Да се заема с треньорска работа. Не, не каква да е, а с националния отбор, Трябва да отида след няколко дни да си поговорим. Не успявам да попитам откъде знае, че се отказвам от състезателна дейност, и още по-важно — откъде знае, че мога да се справя с национален отбор.
Тепавичаров изчезва, както се е появил, тихо, безшумно. Едва ли някой е забелязал това кратко присядане. Впрочем сигурно всички са забелязали. Ние сме в такова състояние, че не само всяка стъпка, но и всеки поглед се забелязва. Жулиета е сърдита. Очаквала е аз или Красимира — една от нас да стане шампионка, а ние не станахме. Краси стиска един сребърен медал от обръча, аз съм безкрайно доволна-от двата бронзови медала. Жулиета е в състояние да ме набие, ако й кажа, че бях щастлива и от единия. Така съм уморена! Не искам повече да я ядосвам с нищо. В същност какво каза Славчо — треньор на националния отбор? Ами Жулиета? Божичко, дано никой не е чул! Направо ме втриса. Дано да съм сънувала, въпреки че е много малка вероятността за това. Виждам две сърдити очи. Не са на Жулиета.
Не, не съм сънувала. Не отивам при Славчо, но след няколко дни той сам ме вика. Да поема младите, Жулиета да продължи с Красимира. Тя знае ли за това предложение? Не, но за това да не се грижа. Той ще я убеди. Ще се съгласи. Толкова е уморена, че й трябва наистина да си отдъхне. Много й дойде — и напрежение, и работа, и разочарования… Това, за разочарованието, го пропускам да мине край мене. Впрочем какво говори той? Та този човек не познава Жулиета. Той щял да говори, да я убеди. Може ли някой да предложи на такава жена да се оттегли, да й предложи заместница и да очаква, че ще я убеди? Единственото, което искам, е Жулиета никога да не научи за този разговор. Разбира се, че не мога да приема, въпреки че, трябва да си призная, предложението е глагвозамайващо. Чак лошо ми става от такова нещо — треньор на националния отбор! Да готвиш състезателки за световно първенствно! В този момент, разбира се, и наум не ми идва, че нямам никакъв опит, че да си състезател при най-големия треньор още не значи да си научил всичко от него. Вярно, една груба сметка показва, че съм изкарала „стаж“ от около 2500 дни, но това не може да бъде достатъчно. Тогава, разбира се, още не можех да зная колко трудна е тази професия, когато започнеш да я упражняваш, колко различно изглежда от времето, когато си я наблюдавал и консумирал.
И така, чудесно предложение. Поласкана съм, горда съм, на връщане на земята не стъпвам от щастие, въпреки че не можех нищо друго да направя, освен да откажа. И да помоля никога, никога Жулиета да не научи за този разговор. Спомням си, че тогава Тепавичаров ми се чудеше — но нали отказваш, защо да не разбере. Колко малко познават жените тези мъже! Какво като съм отказала? Жулиета никога няма да може да ми прости и това, че са ми придложили. Не тя, а друг! И да приема, и да откажа — това си е. Няма прошка за такава обида. Не зная как все пак научи. Съжлявах тогава, ще съжалявам винаги, но изглежда е истина, че една тайна, когато се знае от двама души, вече не е тайна.